Физическото мина бързо, докато наблюдавах соловата игра на Майк по бадминтон. Днес не ми говореше, или в отговор на разсеяното ми изражение, или защото все още бе ядосан, заради вчерашната ни кавга. Някъде дълбоко в себе си се чувствах виновна за това, но не можех да се концентрирам върху него.
Бързах да се преоблека след това, като се чувствах неудобно, знаейки че колкото по-бързо се движа, толкова по-скоро щях да бъда с Едуард. Напрежението ме бе направило по-несръчна от обичайното, но евентуално успях да стигна до вратата, чувствайки същата лекота, когато го видях да стои там, широка усмивка автоматично се разпиля по лицето ми. Той също се усмихна преди да стартира нов разпит.
Въпросите му бяха по-различни сега, макар и не по-лесни. Искаше да знае дали ми липсваше дома, настоявайки за описания на всичко, с което не бе запознат. Седяхме пред къщата на Чарли с часове, докато небето потъмняваше и дъждът се изсипа покрай нас във внезапен потоп.
Опитах се да му обясня невъзможни неща като мириса на креозот — остър, леко смолист, но все пак приятен — високият, разпален звук на цикадите през юли, перушинестото безплодие на дърветата, самият размер на небето, удължено бледо синьо от хоризонт до хоризонт, почти непрекъснато от ниски планини покрити с лилави вулканични камъни. Най-трудното нещо беше да му обясня защо беше толкова красиво за мен — да оправдая красота, която не зависеше от рядко разпръснати, бодливи растения, които често изглеждаха полумъртви, красота, която имаше повече общо с откритата форма на земята, с повърхностни купи от долини измежду скалистите хълмове, и начина, по който се държаха за слънцето. Открих, че използвам ръцете си, за да му ги опиша.
Тихите му, проучващи въпроси не караха да говоря свободно, забравяйки в приглушената светлина от бурята, за да бъда смутена, че монополизирам разговора. Накрая, когато приключих с детайлното описване на разхвърляната ми стая вкъщи, той замълча наместо да отговори с нов въпрос.
— Приключи ли? — попитах облекчено.
— Дори не съм близо — но баща ти ще се прибере скоро вкъщи.
— Чарли! — Внезапно си припомних съществуването му и въздъхнах. Погледнах навън към замъгленото от дъжда небе, но то не издаде нищо. — Колко е часът? — Почудих се на глас и погледнах към часовника си. Бях изненадана от времето — Чарли щеше да дойде всеки момент.
— Здрачава се — промърмори Едуард, гледайки към западният хоризонт, който бе скрит от облаци. Гласът му беше замислен, сякаш умът му беше някъде другаде. Наблюдавах го, докато той гледаше невиждащо през прозореца.
Все още го гледах, когато внезапно очите му се обърнаха към мен.
— Това е най-безопасната част от деня за нас — каза той, отговаряйки на мълчаливият въпрос в очите ми. — Най-лесното време. Но и най-тъжното по един начин… денят на още един ден, завръщането на нощта. Мракът е толкова предвидим, не мислиш ли? — Той се усмихна тъжно.
— Харесвам нощта. Без тъмното никога нямаше да видим звездите. — Намръщих се. — Не че тук се виждат много.
Той се засмя, настроението му значително подобрено.
— Чарли ще се върне след няколко минути. Така че освен, ако не възнамеряваш да му кажеш, че ще бъдеш с мен в събота… — Той повдигна вежда.
— Благодаря, ама не. — Събрах книгите си, като почувствах, че съм се сковала от дългото седене. — Значи мой ред ли е утре?
— Определено не! — Лицето му бе смъртно обидено. — Казах ти, че не съм свършил, нали?
— Че какво още остава?
— Ще разбереш утре. — Той се пресегна да ми отвори вратата, и внезапната му близост хвърли сърцето ми в лудо туптене.
Но ръката му замръзна на дръжката.
— Лошо — измърмори той.
— Какво има? — Бях изненадана да видя челюстта му стегната, а очите разтревожени.
Той ме погледна бързо.
— Още едно усложнение — каза той мрачно.
С едно бързо движение той отвори вратата, и след това се придвижи, почти се сви, незабавно далеч от мен.
Светлината на фарове през дъжда улови вниманието ми тъмното, когато тъмна кола спря на завоя само на няколко метра пред нас.
— Чарли е зад ъгъла — предупреди ме той, наблюдавайки през проливният дъжд другият автомобил.
Веднага изскочих от колата, въпреки объркването и любопитството ми. Дъждът силно рикошираше от якето ми.
Опитах се да разпозная фигурите на предната седалка на другата кола, но беше прекалено тъмно. Можех да видя Едуард осветен от фаровете на новата кола — той все още гледаше право напред, погледът му фокусиран върху нещо или някой, който не можех да видя. Изражението му бе странна смесица от разочарование и открито неподчинение.
След което той запали двигателя, гумите му изфучаха върху мокрият асфалт. Волвото изчезна за секунди.
— Здрасти, Бела! — извика познат, дрезгав глас от шофьорското място на малката черна кола.
— Джейкъб? — попитах аз, примигвайки срещу дъжда. Точно тогава патрулката на Чарли се показа от ъгъла, светлините му осветяваха собствениците на колата пред мен.
Джейкъб вече слизаше, широката му усмивка видима дори в тъмнината. На пасажерското място седеше много по-възрастен мъж, стабилен мъж с паметно лице — лице, което преливаше, бузите му почиваха върху рамената му, с бръчки нагънали червеникавокафявата кожа като старо кожено яке. И изненадващо познатите очи, черни очи, които изглеждаха едновременно прекалено млади и прекалено древни за широкото лице, върху което бяха разположени. Бащата на Джейкъб, Били Блек. Разпознах го веднага, въпреки че през повече от изминалите пет години, откакто го видях за последно, успях да забравя името му, докато Чарли не го бе споменал през първият ми ден тук. Той ме гледаше, изучавайки лицето ми, затова му се усмихнах плахо. Очите му бяха разширени, като че ли от шок или страх, ноздрите му свити. Усмивката ми изчезна.
Още едно усложнение, бе казал Едуард.
Били все още ме гледаше с напрегнати, разтревожени очи. Изстенах вътрешно. Дали Били бе разпознал Едуард толкова лесно? Дали наистина вярваше на невъзможните легенди, на които синът му се присмиваше?
Отговорът беше очевиден в очите на Били. Да. Да, вярваше.
12. БАЛАНСИРАНЕ
— Били! — извика Чарли веднага щом излезе от колата.
Обърнах се към къщата, махвайки на Джейкъб, като се скрих под навеса. Можех да чуя Чарли да ги поздравява шумно зад мен.
— Ще се престоря, че не съм те видял зад волана, Джейк — каза той неодобрително.
— Ние получаваме по-рано разрешителните си в резервата — каза Джейкъб, докато отключвах вратата и включих лампата под навеса.
— Да бе — изсмя се Чарли.
— Трябва да се
Влязох вътре, като оставих вратата отворена зад мен и включих лампите преди да закача якето си. След това застанах на вратата, докато наблюдавах тревожно как Чарли и Джейкъб помагат на Били да слезе от колата в инвалидната си количка.
Дръпнах се настрани, когато тримата побързаха да влязат вътре, отърсвайки се от дъжда.
— Това е изненада — казваше Чарли.
— Мина доста време — отговори Били. — Надявам се, че не идваме в лошо време. — Тъмните му очи
