— Все още ли мислиш да ходиш до Сиатъл? — попита той.
— Такъв беше плана. — Направих физиономия, като си мечтаех да не бе повдигал темата, за да не ми се налага да създавам внимателно полуистини.
Той изстиска малко веро върху чинията си и прокара четката през нея.
— И си сигурна, че няма да успееш да се върнеш навреме за танците?
— Няма да ходя на танците, тате — изгледах го сърдито.
— Никой ли не те покани? — попита той, опитвайки се да скрие загрижеността си, като се фокусира върху изплакването на чинията.
Отдръпнах се встрани от минното поле.
— Дами канят.
— Оу. — Той се намръщи, докато сушеше чинията си.
Съчувствах му. Сигурно е трудно да си баща — да живееш в страх, че единствената ти дъщеря ще срещне момче, което да хареса, но също така и да се тревожиш, ако не срещне. Колко ужасно би било, помислих си аз, потрепервайки, ако Чарли имаше дори слабо понятие какво
Чарли си тръгна след това, махвайки за довиждане, и аз се качих горе, за да измия зъбите си и да взема учебниците си. Когато чух патрулката да се отдалечава, трябваше да почакам няколко секунди, преди да погледна през прозореца. Сребристата кола вече беше там, чакаща на мястото на Чарли на алеята. Изхвърчах надолу по стъпалата и през входната врата, като се чудех колко дълго ще продължи тази странна рутина. Не исках никога да свършва.
Той чакаше в колата, и ми се стори, че не гледаше, докато затръшвах вратата след себе си без да се притеснявам да заключа. Стигнах до колата, като се спрях свенливо преди да отворя вратата и да вляза вътре. Той се усмихваше, спокоен — и, както обикновено, идеален и красив до мъчителна степен.
— Добро утро. — Гласът му бе копринен. — Как си днес? — Очите му разглеждаха лицето ми, сякаш въпросът не беше просто обикновена учтивост.
— Добре, благодаря. — Винаги бях добре — много повече от добре — когато бях близо до него.
Погледът му се застоя върху кръговете под очите ми.
— Изглеждаш изморена.
— Не можах да спя — признах аз, механично премятайки коса през рамо, като се опитвах да се прикрия малко.
— Аз също — подразни ме той, като запали двигателя. Започнах да свиквам с тихото ръмжене. Бях убедена, че ревът на пикапа ми ще ме изплаши, когато пак се качах на него.
Засмях се.
— Вероятно си прав. Предполагам, че спах малко повече от теб.
— Обзалагам се на това.
— Та ти какво прави снощи? — попитах аз.
Той се засмя тихо.
— Малшанс. Днес е моят ден за задаване на въпроси.
— Оу, точно така. Какво искаш да знаеш? — повдигнах чело. Не можех да си представя нещо свързано с мен, което щеше да му е интересно по някакъв начин.
— Кой е любимият ти цвят? — попита той, лицето му беше печално.
— Сменя се от ден на ден — извъртях очи аз.
— Какъв е любимият ти цвят днес? — Той продължаваше да е тържествен.
— Вероятно кафяв. — Имах навика да се обличам според настроението си.
Той изсумтя, изоставяйки сериозно изражение.
— Кафяв? — попита той скептично.
— Разбира се. Кафявото е топло.
Той изглеждаше очарован от моята малка реч. Той се замисли за момент, вгледан в очите ми.
— Права си — реши той, отново сериозен. — Кафявото е топло. — Той се пресегна бързо, и все пак някак колебливо, за да отметне косата ми зад рамото.
Бяхме стигнали до училище. Той се обърна към мен, когато паркира на едно свободно място.
— Каква музика се намира в диск плейъра ти сега? — попита той, лицето му толкова мрачно, сякаш бе ме попитал да си призная за убийство.
Осъзнах, че не съм махала диска, който Фил ми даде. Когато казах името на групата, той се усмихна криво, с едно особено изражение в очите. Той отвори едно отделение под диск плейъра на колата и извади един измежду трийсет и нещото дискове, които бяха натъпкани в малкото пространство, и ми го подаде.
— Дебюси срещу това? — Той повдигна вежда.
Беше същият диск. Разгледах познатата корица на албума, като държах очите си надолу.
Това продължи до края на деня. Докато ме изпращаше до кабинета по английски, като се срещнахме след испанският, по време на целият обяд, той ме разпитваше безпощадно за всеки незначителен детайл от съществуването ми. Филмите, които бях харесала и намразила, малкото места, на които бях ходила и множеството места, където исках да отида, и книги — безкрайно за книги.
Не можех да си спомня последният път, когато говорих толкова много. Притеснявах се повече от обикновено, убедена, че го отегчавам. Но абсолютната унесеност на лицето му и нестихващите му въпроси ме принуждаваха да продължа. Повечето му въпроси бяха лесни, само някои успяха да разбудят лесните ми изчервявания. Но когато се изчервявах, това повдигаше нова серия от въпроси.
Като например когато попита за любимият ми скъпоценен камък и аз изтърсих топаз преди да се замисля. Той задаваше въпросите си с такава бързина, че се чувствах като на онези психиатрични тестове, където трябва да кажеш първото, което ти е дошло на ума. Сигурна съм, че щеше да продължи по списъка, който си беше наумил и следваше, като изключим изчервяването. Лицето ми червенееше, защото до съвсем скоро любимият ми скъпоценен камък беше гранат. Беше невъзможно, докато гледам топазените му очи, да не си спомня причината за смяната. И, естествено, той нямаше да ме остави на мира, докато не признаех защо съм се смутила.
— Кажи ми — накрая ми заповяда той, когато убежденията му се провалиха — провалиха, защото държах очите си на безопасно място далеч от лицето му.
— Това е цветът на очите ти днес — въздъхнах аз, като се предадох и се загледах в ръцете си, които си играеха с кичур от косата ми. — Предполагам, че ако ме бе попитал преди две седмици, щях да ти кажа оникс. — Бях му дала повече информация от нужното в неохотната си честност, и се притеснявах, че ще провокирам у него странен гняв, който се появяваше всеки път, когато разкривах прекалено очевидно колко съм обсебена.
Но мълчанието му беше кратко.
— Какви цветя предпочиташ? — започна наново той.
Въздъхнах облекчено и продължих с психоанализата.
Биологията отново бе усложнение. Едуард бе продължил с въпросника си, докато господин Бенър не влезе в стаята, повлякъл след себе си аудио-визуалната рамка отново. Докато учителят се отправи да изгаси лампата, забелязах как Едуард леко отдръпна стола си от мен. Не помогна. Веднага щом стана тъмно в стаята, същата електрическа искра се появи, същото неудържимо желание като вчера да протегна ръка и да докосна студената му кожа.
Приведох се над масата, поставяйки брадичката си на скръстените ми ръце, скритите ми пръсти се сграбчиха за ръба на масата, докато се борех да игнорирам неразумният копнеж, който ме объркваше. Не погледнах към него, страхувайки се, че ако той ме гледа, ще направи самоконтролът ми много по-труден. Искрено се опитах да гледам филма, но до края на часа нямах никакво понятие какво бях видяла току-що. Въздъхнах облекчено, когато господин Бенър включи лампите най-накрая, поглеждайки към Едуард — той ме гледаше, очите му раздвоени.
Той се изправи мълчаливо и стоеше мирно, чакайки ме. Вървяхме към салона в мълчание като вчера. И, също като вчера, той докосна лицето ми без да каже нищо — този път с дланта на ръката си, като ме погали от слепоочието ми до челюстта — преди да се обърне и да се отдалечи.
