— Вземи какво си искаш — каза той, като побутна подноса към мен.
— Любопитна съм — казах аз като взех една ябълка и започнах да я обръщам ръцете си, — какво би направил, ако някой те предизвика да ядеш храна?
— Ти си винаги любопитна — той направи физиономия, поклащайки глава. Той ме изгледа, като задържа очите ми и вдигна парче пица от подноса, и умишлено отхапа голяма хапка, сдъвка я бързо и преглътна. Наблюдавах го с широки очи.
— Ако някой те предизвика да ядеш кал, ще я изядеш, нали? — попита снизходително той.
Сбръчках носа си.
— Веднъж го направих… предизвикаха ме — признах аз. — Не беше чак толкова зле.
Той се засмя.
— Предполагам, че не съм изненадан. — Нещо над рамото ми очевидно привлече вниманието му. — Джесика анализира всичко, което правя — по-късно ще ти изнесе подробен отчет.
Той избута останалата част от пицата към мен. Споменаването на Джесика доведе до предишното раздразнение по лицето му.
Оставих ябълката и си отхапах парче пица, като гледах настрани, без да знам как да започна.
— Значи сервитьорката била хубава, така ли? — попита небрежно той.
— Наистина ли не забеляза?
— Не. Не внимавах особено. Имах много неща на главата.
— Горкото момиче — можех да си позволя да съм щедра сега.
— Нещо, което каза на Джесика… е, притеснява ме. — Той отказа да се разсейва. Гласът му беше дрезгав и той погледна към мен през миглите си с разтревожени очи.
— Не съм изненадана, че си чул нещо, което не ти е харесало. Нали знаеш какво казват за подслушвачите — напомних му аз.
— Предупредих те, че ще слушам.
— А аз те предупредих, че не искаш да знаеш всичко, което си мисля.
— Така е — съгласи се той, но гласът му все още бе груб. — Но не си напълно права. Наистина искам да знам за какво си мислиш — за всичко. Просто ми се иска… да не си мислеше за някои неща.
Намръщих се.
— Доста интересно определение.
— Но не това е важното в момента.
— Тогава кое е? — Бяхме се навели един към друг над масата. Големите му бели ръце бяха събрани под брадичката — наклоних се напред, с дясна ръка около шията ми. Трябваше да си напомня, че сме в претъпкана закусвалня, и вероятно доста любопитни очи ни гледаха. Беше прекалено лесно да се обвием в нашето собствено малко напрегнато балонче.
— Наистина ли вярваш, че те е грижа повече за мен отколкото аз за теб? — промърмори той, като се приведе по-близо към мен, златните му очи пронизващи.
Трябваше да си напомня да издишам. Трябваше да погледна настрани, за да събера мислите си.
— Отново го правиш — изроптах аз.
Очите му бяха широко отворени от изненада.
— Кое?
— Омайваш ме — признах аз, като се опитвах да се концентрирам преди да погледна отново към него.
— Оу — той се намръщи.
— Не е твоя вината — въздъхнах аз. — Не можеш да помогнеш с нищо.
— Ще отговориш ли на въпроса ми?
Погледнах надолу.
— Да.
— Да, ще отговориш на въпроса ми, или да, наистина мислиш така? — Той отново бе подразнен.
— Да, наистина мисля така. — Държах очите си на масата, като очите ми проследяваха шарките на дървото по ламинираната маса. Мълчанието проточваше. Упорито отказвах да го наруша първа този път, като се борех с желанието да погледна и да видя изображението му.
Накрая той проговори, гласът му кадифено мек.
— Грешиш.
Вдигнах поглед да видя нежните му очи.
— Не можеш да знаеш това — не се съгласих аз, шепнейки. Поклатих глава в съмнение, въпреки че сърцето ми се разтуптя при думите му и ужасно исках да им повярвам.
— Какво те кара да мислиш така? — Течният топаз на очите му бе пронизващ — като се опитваше безуспешно, предположих аз, да изкара истината право от ума ми.
Отвърнах на погледа му, докато се опитвах да мисля ясно въпреки лицето му, да открия начин да му обясня. Докато търсех правилните думи, можех да видя, че става нетърпелив — разгневен от мълчанието ми, бе започнал да се мръщи. Вдигнах ръка от шията си, като му показах един пръст.
— Нека да помисля — настоях аз. Изражението му се проясни, сега доволен, че се канех да му дам отговор. Свалих ръката си на масата, придвижвайки лявата си ръка, така че сега дланите ми бяха допрени. Гледах ръцете си, като преплитах и разплитах пръсти, и накрая проговорих.
— Е, настрана от очевидното, понякога… — Поколебах се. — Не мога да съм сигурна —
Това беше най-добрият начин, по който можех да обобщя сензационната болка, която думите му предизвикваха у мен понякога.
— Разбирам — прошепна той. И болката отново се появи, изниквайки на повърхността, когато той потвърди страхът ми. — Макар че точно заради това грешиш — започна да обяснява той, но очите му се присвиха. — Какво имаш предвид под „очевидното“?
— Ами, виж ме — казах ненужно аз, тъй като той вече ме гледаше. — Аз съм абсолютно обикновена — е, освен някои лоши неща като преживявания на косъм от смъртта и факта, че съм толкова тромава, че съм почти инвалид. И виж себе си. — Посочих с ръка към него и влудяващата му перфектност.
Челото му се нагъна ядосано за момент, след това се изглади и очите му придобиха всезнаещ поглед.
— Не се виждаш много ясно, знаеш ли. Ще призная, че си адски права за лошите неща — изсмя се мрачно той, — но не чу какво си мислеше за теб всяко момче в училището през първият ти учебен ден тук.
Примигнах удивено.
— Не вярвам… — промърморих на себе си.
— Повярвай ми като ти казвам — ти си точно обратното на обикновена.
Смущението бе много по-силно от удоволствието ми от погледа, който се появи в очите му, когато каза това. Бързо му припомних първоначалният ми аргумент.
— Само че аз не казвам сбогом — изтъкнах аз.
— Не виждаш ли? Точно заради това съм прав. Мен ме е грижа повече, защото ако мога да го направя — той поклати глава, сякаш се бореше с мисълта — ако да те оставя е най-правилното нещо, тогава по-скоро ще нараня себе си, вместо да нараня теб, за да те предпазя.
Изгледах го гневно.
— И си мислиш, че аз бих постъпила по същият начин?
— Няма да ти се наложи да направиш този избор.
Внезапно непредсказуемото му настроение отново се смени — дяволита, опустошителна усмивка пренареди чертите му.
— Разбира се, твоята безопасност започва да прилича на работа на пълен ден, която изисква постоянното ми присъствие.
— Днес никой не се е опитвал да ме убие — напомних му аз, признателна за леката тема. Не исках той да говори повече за сбогувания. Ако се наложеше, предполагам, че просто щях целеустремено да се въвличам в опасности, за да го държа наблизо… Пропъдих мисълта преди бързите му очи да са я прочели по
