Здрач

след мен и по-бързо отколкото е възможно, той се оказа седнал до мен, като запалваше колата.

— Донесох якето за теб. Не исках да се разболееш или нещо такова. — Гласът му беше предпазлив. Забелязах, че той самият не носи яке, само лека плетена сива блуза с остро деколте и дълги ръкави. И отново, материята прилепваше перфектно към мускулестите му гърди. Беше колосална възхвала към лицето му, която задържа очите ми далеч от тялото му.

— Не съм чак толкова деликатна — казах аз, но придърпах якето в скута си, пъхайки ръцете си през прекалено дългите ръкави, любопитна да видя дали миризмата ще е толкова хубава, колкото си спомнях. Беше още по-хубава.

— Не си ли? — противореча ми той с толкова нисък глас, че не бях сигурна дали беше предназначено за мен.

Минавахме по забулените от мъглата пътища, винаги прекалено бързо, чувствайки се неудобно. Или поне аз се чувствах така. Снощи всички стени бяха паднали… почти всички. Не знаех дали и днес ще сме така откровени. Това ми върза езика. Изчаках го да каже нещо.

Той се обърна, за да ми се усмихне самодоволно.

— Какво, няма ли поне двайсетина въпроса днес?

— Въпросите ми притесняват ли те? — попитах аз, облекчена.

— Не толкова, колкото реакциите ти. — Изглеждаше така, сякаш се шегуваше, но не можех да съм сигурна.

Намръщих се.

— Лошо ли реагирам?

— Не, там е проблема. Приемаш всичко хладнокръвно — неестествено е. Кара ме да се чудя какво наистина си мислиш.

— Винаги ти казвам какво мисля.

— Спестяваш — обвини ме той.

— Не много.

— Достатъчно, за да ме подлудиш.

— Не ти трябва да го чуеш — измърморих, почти шепнешком. Веднага щом думите излязоха, съжалих за тях. Болката в тях бе съвсем бледа — можех само да се надявам, че не я е забелязал.

Той не отговори, и се зачудих дали не съм му развалила настроението. Лицето му бе непроницаемо, докато паркираше в училищният паркинг. Сетих се нещо със закъснение.

— Къде е останалата част от семейството ти? — попитах аз — повече доволна да съм сама с него, но спомняйки си, че колата му обикновено бе препълнена.

— Взеха колата на Розали. — Той сви рамене, докато паркираше до лъскава червена спортна кола със спуснат гюрук. — Доста демонстративна, не е ли?

— Ъъ, уау — поех си дъх аз. — Ако тя има това, защо изобщо се вози с теб?

— Както казах, демонстративна е. Опитваме се да се впишем.

— Не успявате — засмях се аз и поклатих глава, докато слизах от колата. Вече не закъснявах — лунатичното му каране ме бе докарало до училище с предостатъчно време. — Тогава защо Розали я е докарала днес, като е толкова очебийна?

— Не си ли забелязала? Нарушавам всички правила сега. — Той ме пресрещна пред колата, заставайки много близо до мен, когато тръгнахме през двора. Исках да скъся това малко разстояние, да се пресегна и да го докосна, но се страхувах, че той не би поискал.

— Защо всички имате такива коли? — зачудих се на глас. — Щом търсите усамотение?

— Каприз — призна той с дяволита усмивка. — Всички обичаме да караме бързо.

— Разбира се — измърморих изпод дъха си.

Точно под навеса на закусвалнята, Джесика чакаше, очите й готови да изскочат от орбитите си. През ръката й, благословена да е, беше преметнато якето ми.

— Здрасти, Джесика — казах, когато я приближихме. — Благодаря ти, че запомни. — Тя ми подаде якето без да продума.

— Добро утро, Джесика — каза Едуард учтиво. Не беше негова вина, че гласът му бе толкова неустоим. Или на какво бяха способни очите му.

— Ъъъ… здрасти. — Тя премести широките си очи към мен, като се опитваше да събере разбърканите си мисли. — Предполагам, че ще се видим по тригонометрия. — Тя ми хвърли многозначителен поглед, и аз потиснах една въздишка. Какво по дяволите щях да й кажа?

— Да, до тогава.

Тя се отдалечи, спирайки два пъти, за да надникне през рамо към нас.

— Какво ли ще й кажеш? — измърмори Едуард.

— Хей, мислех си, че не можеш да четеш мислите ми? — изсъсках аз.

— Не мога — каза стреснато той. Изведнъж разбирането просветли очите му. — Въпреки това, мога да прочета нейните — тя ще ти устрои засада в клас.

Изстенах, докато свалях якето му и му го подавах, замествайки го с моето собствено. Той го преметна през ръката си.

— Та какво ще й кажеш?

— Малко помощ? — помолих аз. — Какво иска да знае?

Той поклати глава, хилейки се палаво.

— Така не е честно.

— Не, ти да не споделиш това, което знаеш — ето това, не е честно.

Той се замисли за момент, докато вървяхме. Спряхме точно пред вратата на първият ми час.

— Иска да знае дали се срещаме тайно. И иска да знае какви са чувствата ти към мен — накрая каза той.

— Ауч. Какво да й кажа? — опитах се да запазя изражението си невинно. Хората ни подминаваха на път за клас, вероятно зяпайки ни, но почти не им обърнах внимание.

— Хмм. — Той замълча, за да улови кичур от косата ми, който бе пробягал по шията ми, и го върна на мястото му. Сърцето ми затупурка хиперактивно. — Предполагам, че можеш да кажеш „да“ на първото… ако нямаш нищо против — по-лесно е от всяко друго обяснение.

— Нямам нищо против — казах с отслабнал глас.

— А що се отнася до другият въпрос… е, ще се ослушвам, за да чуя отговорът за себе си. — Едната страна на устата му се надигна в любимата ми неравна усмивка. Не можах да уловя достатъчно бързо дъха си, за да отговоря на забележката му. Той се обърна и се отдалечи.

— Ще се видим на обяд — извика той през рамо. Трима души, които тъкмо влизаха през вратата се спряха, за да ме погледнат.

Побързах да вляза в час, изчервена и подразнена. Беше такъв негодник. Сега се притеснявах още повече какво ще кажа на Джесика. Седнах на обичайното си място, мятайки чантата долу в раздразнението си.

— Добрутро, Бела — каза Майк от мястото си до мен. Вдигнах глава, за да видя странен, почти смирен поглед на лицето му. — Как беше в Порт Анджелис?

— Беше… — Нямаше по-лесен начин да се обясни. — Страхотно — завърших глуповато. — Джесика си купи много сладка рокля.

— Спомена ли нещо за понеделник вечер? — попита той, очите му светнаха. Усмихнах се при внезапният развой на разговора.

— Каза, че си е изкарала страхотно — уверих го аз.

— Така ли? — попита той нетърпеливо.

— Определено.

Господин Мейсън въдвори ред в класа, като ни поиска есетата. Английският и след това правителствена администрация преминаха като в мъгла, докато се тревожех как да обясня нещата на Джесика и агонизирах върху това дали Едуард наистина ще подслушва чрез мислите на Джес какво казвам. Колко неудобен беше малкият му талант, когато не спасяваше живота ми.

Мъглата почти се бе вдигнала до края на вторият час, но денят все още бе тъмен с ниски, потискащи