отговаряш.
Джейкъб издаде дразнещ звук.
— Ох, той ще ти каже така или иначе, така че по-добре… Оставих косата ми да расте, защото… мислех, че ти харесва повече, когато е дълга.
— Оу! — почувствах се странно. — Аз, ъъъ, харесвам я и по двата начина, Джейк. Няма нужда да… се безпокоиш.
Той сви рамене.
— Оказа се много удобно тази вечер, така че не се безпокой за това.
Нямах нищо друго да кажа. След като тишината продължи, клепачите ми се спуснаха надолу и се затвориха, дишането ми ставаше по-бавно, по-равно.
— Всичко е наред, мила, заспивай — прошепна Джейкъб.
Аз въздъхнах, доволна, вече наполовина изгубила съзнание.
— Сет е тук — промърмори Едуард на Джейкъб и изведнъж разбрах целта на виенето.
— Чудесно. Сега можеш да се погрижиш за всичко останало, докато аз се грижа за приятелката ти вместо теб.
Едуард не отговори, но аз простенах, безсилно.
— Спрете — промърморих.
След това стана тихо, или поне вътре. Вън вятърът пищеше безумно през дърветата. От вибрирането на палатката беше трудно да се спи. Коловете, на които бе закрепена, изненадващо се раздрусваха и потреперваха, изваждайки ме от ръба на безсъзнание всеки път, когато бях толкова близко до заспиването.
Почувствах се толкова зле за вълка, момчето което стоеше вън на снега. Замислих се, докато чаках сънят да ме намери. Това малко топло местенце ми напомни за преди, за дните с Джейкъб и си спомних как той беше заместник на моето слънце, топлината която правеше моя празен свят поносим. Беше минало известно време, откакто мислех за Джейкъб по този начин, но ето го — беше тук отново и не топлеше, както преди.
— Моля те! — изсъска Едуард — Ако обичаш!
— Какво? — отвърна Джейкъб изненадано.
— Мислиш ли да се опиташ да контролираш мислите си? — тихият шепот на Едуард беше разярен.
— Никой не е казал, че трябва да слушаш — промърмори Джейкъб, дързък, но все още объркан. — Излез ми от главата.
— Иска ми се да можех. Нямаш идея колко са силни малките ти фантазии. Сякаш ми ги крещиш.
— Ще се опитам да ги задържа — прошепна саркастично Джейкъб.
Имаше кратък момент на мълчание.
— Да — отвърна Едуард на неизказана мисъл, мърморейки толкова тихо, че едва долових какво казваше. — Ревнувам и за това също.
— Представих си го точно така — прошепна, самодоволно, Джейкъб. — Сякаш резултатът от играта леко се изравнява, нали?
Едуард се ухили.
— В мечтите ти.
— Знаеш, че тя все още може да промени мнението си — подразни го Джейкъб. — Имайки предвид всички неща, които можех да направя с нея, а ти не можеш. Или поне не и без да я убиеш.
— Заспивай, Джейкъб — промърмори Едуард — Започваш да ми лазиш по нервите.
— Мисля, че ще го направя. Чувствам се много удобно.
Едуард не отговори.
Аз бях се отнесла прекалено далеч, за да мога да им кажа да спрат да говорят за мен сякаш не съм там. Разговорът беше като сън за мен и аз не бях сигурна дали наистина съм будна.
— Може би щях — каза Едуард след момент, отговаряйки на въпрос, който не бях чула.
— Но щеше ли да бъдеш честен?
— Можеш винаги да питаш и ще видиш — тонът на Едуард ме накара да се зачудя дали не бях пропуснала някаква шега.
— Добре ти виждаш отговорите в главата ми — позволи ми и аз да видя отговорите на моите въпроси.
— Главата ти е пълна с въпроси. На кой от всички искаш да отговоря?
— Ревността… тя би трябвало да те изяжда отвътре. Не може да си толкова сигурен в себе си, колкото изглежда. Освен ако нямаш съвсем никакви емоции.
— Разбира се. — Едуард се съгласи без много да мисли. — Точно сега е толкова лошо, че едва контролирам гласа си. Разбира се, по-лошо е, когато тя е далеч от мен, с теб, и не мога да я видя.
— Мислиш ли за това през цялото време? — прошепна Джейкъб. — Трудно ли ти е да се концентрираш, когато тя не е с теб?
— И да и не — каза Едуард; той, изглежда, беше решен да отговори честно — Моят ум не работи точно като твоя. Мога да мисля за много повече неща наведнъж. Разбира се, това означава, че винаги мога да мисля за теб, дали тя мисли за теб, когато е тиха и замислена.
Те мълчаха за минута.
— Да, бих предположил, че мисли за теб често — прошепна Едуард в отговор на мислите на Джейкъб. — По-често, отколкото бих желал. Тя се притеснява, че си нещастен. Не, че не го знаеш. Не че не го използваш.
— Трябва да използвам всичко, което мога — промърмори Джейкъб. — Аз не мога да използвам твоите преимущества — преимущества като това, че тя е влюбена в теб.
— Това помага — съгласи се Едуард с мек глас.
Джейкъб беше упорит.
— Тя е влюбена и в мен, нали знаеш.
Едуард не отговори.
Джейкъб въздъхна.
— Но не го знае.
— Не мога да ти кажа дали си прав.
— Това безпокои ли те? Искаш ли да видиш и нейните мисли?
— И да, и не, отново. Така повече й харесва и, макар че понякога това ме изкарва извън кожата ми, предполагам че така е щастлива.
Вятърът препускаше около палатката и я тресеше като земетресение. Ръцете на Джейкъб се стегнаха покровителствено около мен.
— Благодаря ти — прошепна Едуард. — Вероятно ще прозвучи странно, но се радвам, че си тук, Джейкъб.
— Имаш предвид „колкото и да искам да те убия, се радвам, че тя е топла“, нали?
— Това е неудобно примирие, нали?
Шепотът на Джейкъб изведнъж стана самодоволен.
— Знаех си, че си толкова безумно ревнив, колкото съм и аз.
— Не съм такъв глупак, че да го нося на ръкава си като теб. Това не ти помага особено.
— Ти си по-търпелив от мен.
— Трябва. Трябваха ми сто години да го постигна. Сто години, чакайки нея.
— Е… кога реши да играеш доброто търпеливо момче?
— Когато видях колко много я наранява това да избира. Обикновено не е толкова трудно да се контролирам. Мога да сдържам… по-малко цивилизованите чувства, които изпитвам към теб през повечето време. Понякога си мисля, че тя вижда през мен, но не мога да съм сигурен.
— Мисля, че ти просто се тревожиш, че ако я притиснеш, може да не избере теб.
Едуард не отговори веднага.
— Това е една част — призна той накрая. — Но само малка част. Всички имаме моменти на съмнение. В повечето случаи се притеснявах, че ще се нарани, когато се опитва да се измъкне, за да те види. След като се съгласих, че тя е повече или по-малко защитена заедно с теб — до колкото изобщо може да е
