Зачудих се защо е така.
Джейкъб скимтеше с остър, дрезгав глас, пълен с уплаха.
— Какво искаш да направя — изръмжа Едуард, прекалено разтревожен, за да се мъчи да бъде мил. — Да я пренеса през този ад? Не мисля, че си особено полезен в момента. Защо не отидеш да нагрееш времето или нещо подобно?
— Д-д-добре съм — протестирах аз. Съдейки по въздишката на Едуард и по нямото ръмжене извън палатката, не убедих никого. Виелицата люлееше палатката грубо и аз зъзнех в хармония с нея.
Внезапен вой раздра фученето на вятъра и аз си закрих ушите от звука.
Едуард се намръщи.
— Това едва ли бе необходимо — измърмори той — И това е най-лошата идея, която съм чувал някога — каза високо.
— По-добра от всичко, което ти измисли — отговори Джейкъб, неговият човешки глас ме обезпокои. — Защо не отидеш да нагрееш времето — промърмори той. — Аз да не съм Господ?
Чух звука на ципът, който беше около вратата на палатката, да се спуска бавно надолу. Джейкъб се плъзна през най-малкия отвор, който бе възможен, докато арктическия въздух се завихряше около него, няколко снежинки паднаха на пода на палатката. Разтресох се толкова силно, че беше като конвулсия.
— Това не ми харесва — изсъска Едуард, докато Джейк затваряше вратата на палатката. — Просто й дай палтото и излез.
Очите ми бяха привикнали достатъчно, за да виждам очертания. — Джейкъб носеше якето, който висеше на дървото до палатката.
Опитах се да попитам за какво говореха, но всичко което излезе от устата ми беше:
— З-з-з-з — студът ме караше да заеквам неконтролируемо.
— Якето е за утре — прекалено студена е, за да може да го затопли. Замръзнала е — той го остави до вратата. — Ти каза, че тя се нуждае от затопляне и ето ме. — Джейкъб задържа ръцете си толкова широко, колкото позволяваше палатката — Както обикновено, когато тичаше като вълк, той бе облякъл основното — само чифт дънки, без блуза, без обувки.
— Д-д-д-джейк ще з-з-з-замръз-з-знеш — опитах се да се оплача.
— Не аз — каза той бодро. — Тези дни съм около 108,9 градуса. Ще те накарам да се изпотиш за нула време.
Едуард изръмжа, но Джейкъб дори не го погледна. Вместо това, той се плъзна до мен и започна да разкопчава спалния ми чувал. Ръката на Едуард изведнъж беше на неговото рамо, задържайки го, снежнобяла срещу тъмната кожа. Челюстта на Джейкъб се стегна, ноздрите му се разшириха, тялото му настръхна от студеното докосване. Дългите мускули на ръцете му се прегънаха автоматично.
— Свали си ръката от мен — изръмжа той през зъби.
— Дръж си ръцете далеч от нея — отговори Едуард мрачно.
— Н-н-н-не се б-б-бийте — помолих аз. Друг трепет ме разтресе. Усещах как зъбите ми се разрушават, те тракаха толкова силно.
— Сигурен съм, че тя ще ти благодари за това, когато пръстите й почернеят и окапят — отсече Джейкъб.
Едуард се поколеба, после си махна ръката и се плъзна назад в предишната си позиция в ъгъла. Гласът му беше равен и плашещ.
— Внимавай.
Джейкъб се ухили.
— Дръпни се, Бела — каза той, разкопчавайки, ципа по-надолу.
Втренчих се гневно в него. Нищо чудно, че Едуард реагираше по този начин.
— Н-н-н — опитах се да протестирам.
— Не бъди глупава — каза той раздразнен. — Не ти ли харесва да имаш десет пръста?
Той пъхна тялото си в несъществуващото пространство, затваряйки със сила ципа зад себе си. И после не можех да възразя — не исках. Той беше толкова топъл. Ръце му се увиха около мен, държейки ме здраво срещу неговата брадичка. Топлината беше неустоима, като въздух след като си бил под вода. Той се сви, когато аз притиснах ледените си пръсти срещу кожата му.
— Божичко, замръзнала си, Бела — оплака се той.
— И-и-и-извинявай — прошепнах аз.
— Опитай се да се успокоиш — предложи той, когато друг трепет премина през мен много силно. — Ще се стоплиш за минута. Разбира се щеше да се стоплиш по-бързо ако беше свалила дрехите си.
Едуард изръмжа остро.
— Това е просто факт — защити се Джейкъб. — Едно към едно за оцеляващия.
— П-п-престани, Джейк — казах ядосано, макар тялото ми да отказваше дори да се отдели от него. — Н-н-никой н-н-не се нуждае н-н-наистина от десет п-п-пръста.
— Не се тревожи за кръвопиеца — кажа Джейкъб и тонът му стана самодоволен — той просто ревнува.
— Разбира се, че ревнувам. — Гласът на Едуард беше кадифен отново, под контрол, като музикален шепот в тъмнината. — Нямаш ни най-малка идея колко много бих желал да мога да правя това, което правиш ти за нея, мелез.
— Тези са възможностите — каза Джейкъб безгрижно, но след това тонът му стана кисел. — Поне ти знаеш, че тя желае да си на мое място.
— Така е — съгласи се Едуард.
Изтръпването отслабна, стана по-търпимо, докато те спореха.
— Ето така — каза Джейкъб, доволен. — По-добре ли се чувстваш?
Най-накрая бях способна да отговоря ясно.
— Да.
— Устните ти са сини — размишляваше той. — Искаш ли и тях да стопля? Само трябва да помолиш.
Едуард въздъхна тежко.
— Дръж се прилично — промърморих аз, притискайки лицето си в рамото му.
Той потрепери отново, когато студената ми кожа докосна неговата, и се усмихна с тънко отмъстително задоволство.
В спалния чувал беше вече топло и уютно. Горещината от тялото на Джейкъб сякаш се излъчваше от всякъде — може би защото беше толкова голям. Събух си ботушите и пъхнах пръстите между краката му. Той подскочи леко и после си облегна главата, така че да притисне горещата си буза до скованото ми ухо. Забелязах, че кожата на Джейкъб имаше горски, мускусен мирис — тя се сливаше с условията, тук насред гората. Беше хубаво. Чудех се дали Кълънови и Килайетите не си бяха измислили цялата тази работа с миризмата заради техните предразсъдъци. Всички ми миришеха хубаво.
Бурята виеше като животно, нападащо палатката, но това не ме тревожеше. Джейкъб не беше на студа, аз също. Плюс това просто бях толкова изтощена, за да се тревожа изобщо за нещо — бях изморена от стоенето до толкова късно и болката от мускулните спазми. Тялото ми си отпочиваше бавно, докато се разтапях, парче по парче, и после се отпуснах.
— Джейк? — промърморих заспало — Може ли да те питам нещо? Не се опитвам да бъда кретен ли нещо подобно, просто съм любопитна. — Това бяха същите думи, които той използва, когато беше в кухнята ми… преди колко време?
— Разбира се — усмихна се той, спомняйки си.
— Защо си толкова по-космат от твоите приятели? Не трябва да отговаряш, ако ставам груба.
Не знаех правилата за етикет, които се употребяват във върколашката култура.
— Защото косата ми е по-дълга — каза той, засмян. Въпросът ми не го подразни изобщо. Той поклати главата си, така че рошавата му коса — пораснала до брадичката му погъделичка бузата ми.
— Ох! — бях изненадана, но имаше смисъл. Това беше причината, поради която всички бяха отрязали косите си в началото, когато се присъединиха към глутницата. — Тогава защо не я подстрижеш? Харесва ли ти да бъдеш рошав?
Той не ми отговори веднага, този път и Едуард се засмя изпод дъха си.
— Извинявай — казах аз, прекъсвайки, за да се прозея. — Не исках да любопитствам. Няма нужда да ми
