— Беше твоя идея! — Едуард каза безчувствено.
Джейкъб се беше свил, очите му вече бяха затворени. Той се прозя.
— Не съм казал, че не е най-хубавата нощ, която съм прекарал! Просто не можах да се наспя! Мислех, че Бела никога няма да спре да говори!
Потрепнах, чудейки се какво ли е излязло от устата ми, докато съм спала. Възможностите бяха ужасяващи.
— Радвам се, че си се забавлявал — промърмори Едуард.
Тъмните очи на Джейкъб запримигаха.
— Ти не прекара ли хубава нощ? — попита той самодоволно.
— Не беше най-лошата нощ в живота ми.
— Влезе ли в топ 10? — попита Джейкъб с перверзно удоволствие.
— Възможно е.
Джейкъб се усмихна и затвори очи.
— Но — продължи Едуард — ако имах възможност да заема мястото ти миналата нощ, нямаше да стигне до десетте най-хубави нощи на живота ми. Мечтай си.
Очите на Джейкъб се отвориха, той седна надменно, раменете му се изпънаха.
— Знаеш ли какво? Мисля, че е твърде претъпкано тук.
— Не мога да не се съглася.
Подбутнах Едуард в ребрата — навярно си направих синина.
— Предполагам, че ще си довърша съня по-късно. — Джейкъб се намръщи. — Така или иначе трябва да говоря със Сам.
Той се извъртя на коленете си и хвана ципа на палатката.
Почувствах как болка се пропука по гърба и се заформи в стомаха ми, когато осъзнах, че това може да е последния път, в който ще го видя. Той се връщаше при Сам, връщаше се да се бие срещу орда новородени, жадни за кръв вампири.
— Джейк, почакай — приближих се до него, а ръката ми се плъзна по неговата. Той измести ръката си преди да мога да го хвана.
— Моля те, Джейк? Няма ли да останеш?
— Не!
Думата беше силна и студена. Знаех, че лицето издаде болката ми, защото той издиша и половин усмивка смекчи изражението му.
— Не се тревожи за мен, Бела! Ще се оправя, както винаги съм правил! — той се насили да се засмее. — Освен това, мислиш ли че ще позволя на Сет да заеме мястото ми — да се забавлява и да обере цялата слава?… Точно така! — той изсумтя.
— Пази се… — той се измъкна от палатката преди да довърша.
— Почини си, Бела! — чух го да мърмори, докато затваряше ципа.
Ослушвах се за звука от неговите отдалечаващи се стъпки, но беше толкова тихо. Нямаше вече вятър. Можех да чуя сутрешната песен на птиците далеч в планината, и нищо друго. Джейкъб се движеше невероятно тихо.
Свих се в якето си и се облегнах на рамото на Едуард. Мълчахме дълго време.
— Колко още? — попитах аз.
— Алис каза на Сам час и малко? — Едуард каза меко и мрачно.
— Оставаме заедно. Каквото и да стане!
— Каквото и да стане! — той се съгласи, очите му се свиха.
— Знам! Но също ме е страх за тях.
— Те знаят как да издържат — увери ме Едуард, правейки нарочно гласа си весел. — Просто мразя да изпускам забавлението!
Отново с веселбата. Ноздрите ми се разшириха.
Той постави ръката си около рамото ми.
— Не се притеснявай! — помоли ме той, а след това целуна челото ми. — Ако имаше начин да го избегна…
— Да, да, разбира се!
— Искаш ли да те разсея? — той издиша, като прокара ледените си пръсти по бузата ми. Аз потрепнах неволно, сутринта още беше мразовита.
— Може би не точно сега! — той отдръпна ръката си.
— Има други начини да ме разсееш.
— Какво искаш?
— Можеш да ми кажеш за твоите десет най-добри нощи в живота ти — предложих аз. — Любопитна съм!
Той се засмя.
— Опитай се да познаеш!
Поклатих глава!
— Има толкова много нощи за които не знам. Цял век!
— Ще ти стесня кръга! Всичките ми хубави нощи прекарах след като те срещнах.
— Наистина ли?
— Да, наистина — и те са много.
Замислих се за минута.
— Мога да кажа само за моите — признах си аз.
— Може да съвпадат!
— Добре, това беше първата нощ. Нощта, когато остана у нас.
— Да, това е и една от моите. Разбира се, ти спеше по време на моята любима част.
— Така е! — припомних си аз. — Тази нощ говорех.
— Да! — съгласи се той.
Изчервих се, когато се зачудих какво ли съм казала, докато спах в прегръдката на Джейкъб. Не можех да си спомня какво сънувах и дали въобще съм сънувала, така че това не помагаше.
— Какво казах миналата нощ? — прошепнах по-тихо и от преди.
Той сви рамене, вместо отговор, а аз потрепнах.
— Толкова ли е лошо?
— Нищо страшно! — той въздъхна.
— Моля те, кажи ми.
— Най-вече каза името ми, както обикновено.
— Това не е лошо! — съгласих се предпазливо.
— Към края ти започна да мърмориш нещо за „Джейкъб, моят Джейкъб“ — можех да чуя болката, дори и в шепота му. — На твоят Джейкъб доста му хареса.
Изпънах врат, опитвайки се да докосна с устни върха на челюстта му. Не можех да видя очите му. Той се взираше в тавана на палатката.
— Извинявай! — промърморих аз. — Просто това е начина, по който ги различавам.
— Различаваш?
— Между Д-р Джекил и Г-н Хайд. Между Джейкъб, който харесвам, и този, който ме изкарва извън нерви — обясних аз.
— Това има смисъл! — каза той малко по-спокоен. — Кажи ми друга любима нощ.
— Когато се връщахме от Италия.
Той се намръщи.
— Тя не е ли една от твоите? — почудих се аз.
— Не, тя е една от моите, всъщност, но съм изненадан, че е в твоя списък. Не беше ли под абсурдното впечатление, че се държах така, заради вината, и щях да избягам веднага щом вратите на самолета се отвориха?
— Да! — усмихнах се. — Но все пак ти беше там!
Той целуна косата ми.
