— Обичаш ме повече, отколкото заслужавам.
Засмях се от невъзможността на тази идея.
— Следващата беше нощта след Италия! — продължих аз.
— Да, тя е в списъка. Ти беше толкова забавна.
— Забавна?
— Нямах си и на идея, че сънищата ти са толкова реални. Отне ми цяла вечност да те убедя, че си будна!
— Все още не съм сигурна! — промърморих аз. — Ти винаги си изглеждал повече като сън, отколкото реалност. Сега ми кажи една от твоите. Познах ли първото място?
— Не — беше преди две нощи, когато официално се съгласи да се ожениш за мен.
Аз се намръщих.
— Тя не спада ли към твоя списък?
— Да… Но съм малко резервирана. Не мога да разбера защо е толкова важна за теб. Ти вече ме имаш завинаги.
— След сто години, когато си изградила достатъчно впечатления, за да можеш наистина да оцениш отговора, ще ти обясня.
— Ще ти напомня да ми обясниш — след сто години.
— Стопли ли се достатъчно? — попита той изведнъж.
— Добре съм! Защо?
Преди да отговори, тишината отвън беше разцепена от раздиращ рев от болка. Звука рикошира от голите скали на планината и запълни въздуха, така че да се чуе от всички посоки.
Рева се откъсна от ума ми като торнадо, едновременно странен и близък. Странен, защото до сега не бях чувала такъв измъчен рев преди. Близък, защото познах гласа веднага — разпознах звука и разбрах значението му напълно, защото аз бих издала такъв звук. Нямаше разлика, че когато Джейкъб изрева не беше човек. Нямах нужда от превод. Джейкъб беше близо. Джейкъб беше чул всяка дума, която бяхме казали. Джейкъб агонизираше. Воят се превърна в присъщ за дете плач, а след това отново стана тихо. Не можех да чуя тихото му бягство, но можех да го усетя — можех да усетя отсъствието, което преди почувствах, празното място, което остави.
— Твоят приятел е достигнал границите! — каза Едуард тихо. — Примирието приключи — каза той толкова тихо, че не бях сигурна дали това е казал.
— Джейкъб е слушал! — прошепнах аз. И това не беше въпрос.
— Да!
— Ти си знаел!
— Да!
Взирах се в нищото, виждайки нищото.
— Никога не съм обещавал да се бия честно — припомни ми той тихо. — А и той заслужаваше да знае.
Главата ми падна в ръцете ми.
— Ядосана ли си ми? — попита ме той.
— Не на теб! Ужасена съм от себе си.
— Не се измъчвай! — помоли ме той.
— Да! — съгласих се горчиво. — Би трябвало да си пазя енергията, за да измъчвам Джейкъб по-късно. Не искам да оставя нито една част от него ненаранена.
— Той знаеше какво прави?
— Мислиш ли, че има значение? — преглъщах сълзите си, но лесно можеха да се чуят в гласа ми. — Мислиш ли, че ми пука дали е честно и дали е бил предупреден? Аз го наранявам. Всеки път, когато се обърна, аз го наранявам! — гласът ми ставаше по-висок и истеричен. — Аз съм отвратителен човек!
Той обви ръката си по-силно около мен.
— Не, не си!
— Съм! Какво ми има? — аз се борих срещу ръцете му, и той ме пусна. — Трябва да отида да го намеря!
— Бела, той вече е на километри от тук. А и е студено.
— Не ми пука! Не мога просто да седя тук! — махнах якето на Джейкъб, пъхнах краката в ботушите си и упорито пълзях към вратата, усещах краката си вцепенени. — Трябва да… трябва да… — не знаех как да довърша изречението, не знаех какво да правя, но въпреки това отворих вратата и излязох в ясната мразовита сутрин.
Имаше по-малко сняг, отколкото си мислех, след лудостта на снощната буря. Вероятно вятърът го е издухал, отколкото да се е разтопил от слънцето, което сега грееше слабо на югозапад, отразявайки се в снега, който бодеше несвикналите ми очи. Въздуха все още щипеше, но беше дяволски спокоен и бавно ставаше по чувствителен след като слънцето си издигна по-високо. Сет Клиъруотър се беше свил върху купчина борови иглички в сянката на дебел смърч, главата му върху лапите му. Неговата пясъчна козина беше почти невидима срещу мъртвия пън, но можех да видя как снегът се отразява в очите му. Той се взираше в мен, както аз си представях, с обвинение.
Знаех, че Едуард ме следва докато се препъвах сред дърветата. Не можех да го чуя, но слънцето се отразяваше в неговата кожа в блестящи дъги, които танцуваха около мен. Той не се доближи да ме спре, докато не бях на няколко крачки от сянката на гората. Ръката му хвана лявата ми китка. Той не обърна внимание, когато се опитвах да се освободя.
— Не можеш да го последваш. Не и днес. Почти е време. А да се изгубиш, това няма да помогне на никого.
Завъртях си китката, дърпайки я ненужно.
— Съжалявам, Бела — той шепнеше. — Съжалявам, че го направих.
— Не си направил нищо! Вината е моя! Аз го сторих! Всичко провалих! Трябваше да… когато той… не трябваше… аз… аз… — плачех аз.
— Бела, Бела.
Той скръсти ръце около мен, а ризата му попиваше сълзите ми.
— Трябваше да… да му кажа… трябваше… да кажа… — Какво? Какво щеше да оправи нещата? — Не трябваше да… разбира по този начин.
— Искаш ли да видя дали ще мога да го върна обратно, така че да можеш да говориш с него? Все още има малко време! — Едуард каза с тиха агония в гласа му. Кимнах срещу гърдите му, уплашена да видя лицето му. — Стой до палатката. Ще се върна скоро.
Ръцете му изчезнаха. Той тръгна толкова бързо, секундата която ми отне да погледна нагоре, той вече беше заминал. Бях сама.
Ново ридание излезе от гърдите ми. Днес наранявах всички. Имаше ли нещо, което да докосна без да разваля?
Не знаех защо ме удря толкова силно сега. Не беше сякаш не знаех, че това ще се случи. Но Джейкъб никога не беше реагирал толкова остро — губейки неговото подчертано доверие и показвайки силата на неговата болка. Звука от агонията му все още ме пронизваше, някъде дълбоко в мен. Точно до нея беше другата болка. Болката, чувствайки болката на Джейкъб. Болката от нараняването на Едуард, също. За невъзможността да видя как Джейкъб си отива със спокойствие, знаейки правилното нещо, единствения начин.
Бях егоистична, наранявах. Управлявах всички, които обичах. Бях като Кати, като Лутеринг Хейтс, само дето моите варианти бяха по-добри от нейните, нито един зъл, нито един слаб. И седях там, плачейки за това, не правейки нищо смислено, за да го оправя. Точно като Кати.
Не можех да позволя на това, което ме наранява, да повлияе повече на решенията ми. Беше твърде късно, но сега трябваше да направя това, което бе редно. Може би вече беше сторено за мен. Може би Едуард нямаше да може да го върне. Тогава щях да го приема и щяха да продължа с живота си. Едуард никога нямаше да види да пропилявам и една сълза за Джейкъб Блек. Няма да има повече сълзи. Избърсах и последната с студени пръсти.
Но ако Едуард се върне с Джейкъб, това беше. Трябва да му кажа да си тръгне и повече да не се
