Той ме придърпа към ръцете си, когато сълзите потекоха свободно отново.
Тази продължителност на дните изглежда се разтягаше все повече и повече. Чудех се дали щеше да свърши някога. Но, въпреки че нощта се проточи безпощадно, не беше най-лошата нощ в живота ми. Успокоих се от това. А и не бях сама. В това също имаше голяма доза успокоение.
Страхът на Чарли от емоционалните изблици го накараха да не ме проверява, въпреки че не бях спокойна — той вероятно не бе спал повече от мен.
Ретроспекцията ми изглеждаше непоносимо ясна тази вечер. Можех да видя всяка грешка, която бях направила, всяка вреда, която бях нанесла, малките неща и големите неща. Всяка болка, която бях причинила на Джейкъб, всяка рана, с която бях наранила Едуард, се трупаха нагоре в спретнати купчинки, които не можех да игнорирам или отрека.
И осъзнах, че през цялото време съм грешала за магнитите. Не Едуард и Джейкъб опитвах да насиля да се сприятелят, а двете части от мен — Бела на Едуард и Бела на Джейкъб. Но те не можеха да съществуват заедно и никога не трябваше и да опитвам.
Бях нанесла толкова много щети.
В един момент през нощта си спомних обещанието, което си бях направила тази сутрин — че никога нямаше да оставя Едуард да ме види да пролея и една сълза за Джейкъб Блек. Мисълта предизвика нов пристъп на истерия, който уплаши Едуард повече отколкото плача. Но й това премина, точно когато бе изчерпало действието си.
Едуард каза съвсем малко; той просто ме прегръщаше на леглото и ме остави да съсипя ризата му, измокряйки я със сълзите си.
Отне по-дълго, отколкото си мислех, че ще е необходимо, за тази малка счупена частица от мен да се изплаче. Най-накрая това стана и бях толкова изморена, достатъчно, че да заспя. Безсъзнанието не премахна напълно болката, то бе подобно на лекарство — само я притъпи. Направи я по-поносима. Но болката все още я имаше; усещах я дори в съня си и това ми помогна да направя промените, които трябваше да бъдат направени.
Сутринта донесе със себе си една, ако не по-светла нагласа, то поне някакъв контрол, някакво примирение. Инстинктивно знаех, че тази нова рана в сърцето ми винаги ще боли. Това просто щеше да бъде част от мен за напред. Времето ще го направи по-лесно — това казват всички винаги. Но не ме интересуваше, дали времето щеше да ме излекува или не, само и само Джейкъб да бъде по-добре. Да бъде щастлив отново.
Когато се събудих, нямаше никаква дезориентация. Отворих очите се — най-накрая сухи — и срещнах разтревожения му поглед.
— Здравей — казах. Гласът ми беше дрезгав. Прочистих гърлото си.
Той не отговори. Гледаше ме, чакайки да се започне.
— Не, добре съм — обещах аз. — Това няма да се случи отново.
Очите му се напрегнаха при думите ми.
— Съжалявам, че трябваше да видиш това — казах аз. — Не беше честно спрямо теб.
Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми.
— Бела… сигурна ли си? Дали направи правилния избор? Никога не съм виждал толкова много болка в теб — гласа му се пречупи в последните думи.
Но аз познавах и по-лоша болка.
Докоснах устните му.
— Да.
— Не знам… — сбръчка веждите си. — Ако те наранява толкова много, как е възможно това да е правилното нещо за теб?
— Едуард, знам без кого не мога да живея.
— Но…
Поклатих глава.
— Не разбираш. Ти може би си достатъчно смел или достатъчно силен, за да живееш без мен, ако това е най-доброто. Но аз никога не бих могла да бъда толкова самопожертвувателна. Аз трябва да бъда с теб. Това е единственият начин, по който мога да живея.
Той още изглеждаше несигурен. Не трябваше изобщо да му позволявам да остава с мен миналата нощ. Но се нуждаех от него толкова много…
— Ще ми подадеш ли онази книга? — попитах аз, сочейки над рамото му.
Веждите му се събраха в объркване, но ми я подаде бързо.
— Отново това? — попита той.
— Искам просто да намеря една част, която помнех… да видя как го казваше тя… — Прехвърлях през книгата, като намерих страницата, която исках лесно. Ъгълът беше подгънат от многото пъти, когато съм се спирала тук. — Кати е чудовище, но имаше няколко неща, които тя избра правилно — промърморих аз. Прочетох реда тихо, предимно на себе си. — „Ако всички останали загинеха и той останеше, аз щях да продължа да съществувам; а ако всички останеха, и той беше унищожен, вселената щеше да се обърне до неузнаваемост“ — кимнах, отново на себе си. — Знам точно какво има предвид. И знам без кого не мога да живея.
Едуард взе книгата от ръцете ми и я хвърли през стаята — падна с лек удар на бюрото ми. Той обви ръцете си около кръста ми.
Малка усмивка освети съвършеното му лице, въпреки че притеснението още личеше на челото му.
— И Хийтклиф имаше своите моменти — каза той. Той не се нуждаеше от книгата, за да каже точните думи. Той ме придърпа по-близо и прошепна в ухото ми — Не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без моята душа!
— Да — казах тихо. — Това имах предвид.
— Бела, не мога да понеса, когато си нещастна. Може би…
— Не, Едуард. Наистина направих бъркотия от нещата и ще трябва да живея с това. Но знам какво искам и от какво се нуждая… и какво ще направя сега.
— Какво ще направим ние сега?
Усмихнах се леко на поправянето му и после въздъхнах.
— Ще отидем да видим Алис.
Алис беше на най-долното стъпало на верандата, твърде енергична, за да ни чака вътре. Изглеждаше сякаш ще започне да танцува тържествено, беше толкова развълнувана заради новините, за които знаеше, че идвах да съобщя.
— Благодаря ти, Бела! — тя запя точно когато излязохме от пикапа.
— Задръж, Алис — предупредих я аз, вдигайки ръка, за да спра радостта й. — Имам някои ограничения за теб.
— Знам, знам, знам. Имам време само до тринадесети август най-късно, имаш силна забрана относно списъка с гости и ако премина границата на нещо, ти никога повече няма да ми проговориш отново.
— О, добре. Ами, да. Знаеш правилата тогава.
— Не се тревожи, Бела, ще бъде перфектно. Искаш ли да си видиш роклята?
Трябваше да си взема няколко дълбоки вдишвания. Каквото и да е, само да я прави щастлива, казах на себе си.
— Разбира се.
Усмивката на Алис беше самодоволна.
— Ъм, Алис — казах аз, пазейки небрежно, спокойния тон в гласа ми. — Кога ми взе рокля?
Вероятно не се престорих добре. Едуард стисна ръката ми.
Алис ни поведе навътре към стълбите.
— Тези неща отнемат време, Бела — обясни Алис. Тонът й изглеждаше… уклончив. — Искам да кажа, че не бях сигурни нещата дали щяха да се развият по този начин, но имаше особено ясна възможност…
— Кога? — попитах отново.
— Перин Бруайър има списък с чакащи, нали знаеш — каза тя, отбранително сега. — Качествените шедьоври не стават през нощта. Ако не бях помислила по-рано, щеше да носиш нещо от скрина!
