— Не е бил ядосан? — попита недоверчиво Джейкъб.
— Не. Беше… много повече от мил.
Джейкъб остана като треснат за около минута и после изведнъж се смръщи.
— А, по дяволите! — изръмжа той.
— Какво не е наред, Джейк? Боли ли те? — ръцете ми се разтрепериха безпомощно, докато оглеждах наоколо за лекарството му.
— Не — измърмори той с отвратен глас. — Не мога да повярвам! Не ти е дал някакъв ултиматум или нещо от сорта?
— Абсолютно нищо близко до това — какво ти е?
Той се навъси и поклати глава.
— Разчитах на реакцията му. По дяволите всичко! По-добър е отколкото мислех.
Начинът, по който го каза, макар и по-ядосано, ми напомни за отбелязаната от Едуард липса на всякакъв морал от страна на Джейкъб в палатката тази сутрин. Което означаваше, че Джейк все още се надяваше, още се бореше. Смръщих се при задълбочаването на тази мисъл.
— Той не играе никакви игри, Джейк — казах тихо.
— Можеш да бъдеш сигурна, че играе. Играе с всички сили напълно като мен, само че той знае какво прави, а аз — не. Не ме обвинявай задето той е по-добър манипулатор от мен — не съм бил достатъчно дълго с него, за да науча всичките му номера.
— Той не ме манипулира!
— О, да, и още как! Кога ще се събудиш и ще осъзнаеш, че той не е толкова перфектен, колкото си мислиш?
— Поне не се е заканил да се самоубие, за да ме накара да го целуна! — отвърнах остро. Веднага щом казах думите, пламнах от раздразнение. — Почакай. Нека се престорим, че не съм го казала. Заклех се да не казвам нищо относно това.
Той пое дълбоко дъх. Когато заговори, беше по-спокоен.
— Защо не?
— Защото не съм дошла тук, за да те обвинявам.
— Макар че си права — каза той равно. — Наистина го направих.
— Не ми пука, Джейк. Не съм ядосана.
Той се усмихна.
— И на мен не ми пука. Знаех, че ще ми простиш и се радвам, че го направих. И бих го повторил. Поне това мога да имам. Поне те накарах да прозреш, че и ти ме обичаш. Струваше си.
— Дали? Дали наистина е по-добре сега, отколкото ако бях останала заблудена?
— Не мислиш ли, че трябва да знаеш как се чувстваш — просто за да не се изненадаш някой ден, когато е прекалено късно и вече си омъжена и си вампир?
Поклатих глава.
— Не, нямах предвид по-добре за мен. Имах предвид по-добре за теб. Това прави ли нещата по-добри или ги прави по-зле — да знаеш, че аз знам, че съм влюбена в теб? Когато няма значение каквото и да беше станало. Дали щеше да е по-добре, по-лесно за теб, ако никога не бях разбрала?
Той прие въпроса ми толкова сериозно, колкото и аз го мислех, премисляйки внимателно преди да отговори.
— Да, по-добре е да знам, че знаеш — реши той най-накрая. — Ако не го беше разбрала… щях винаги да се чудя дали решението ти щеше да е по-различно, ако беше разбрала. Сега знам. Направих всичко, което е по силите ми. — Той вдиша несигурно и затвори очи.
Този път не устоях — не можах да устоя на желанието да го успокоя. Прекосих малката стая и коленичих до главата му, тъй като ме беше страх, сядайки на леглото, да не го бутна и да му причиня болка, и се наведох, за да допра челото си до бузата му.
Джейкъб въздъхна и сложи ръката си на косата ми, задържайки ме до себе си.
— Съжалявам, Джейк.
— Винаги съм знаел, че залогът е голям, а шансовете ми са малки. Не си виновна ти, Бела.
— Не си и ти — простенах аз. — Моля те.
Той се отдръпна, за да ме погледне.
— Какво?
— Вината е моя. И вече ми писна да ми казват, че не е!
Той се ухили. Усмивката обаче не се появи и в погледа му.
— Искаш да ти се разкрещя ли?
— Всъщност… мисля, че да.
Той сви устни, преценявайки колко искам това всъщност. Бърза усмивка премина през лицето му и след това той се намръщи бясно.
— Да отвърнеш на целувката ми така беше непростимо — изсъска ми той. — Ако знаеше, че после веднага ще ти се иска да не си го направила, може би не трябваше да бъдеш толкова убедителна в това.
Намръщих се и кимнах.
— Толкова съжалявам.
— Извинението не променя нищо, Бела. Какво си мислеше?
— Не мислех — прошепнах аз.
— Трябваше да ми кажеш да вървя и да умра. Точно това искаш.
— Не, Джейкъб — захленчих аз, борейки се с напиращите сълзи. — Не! Никога!
— Не плачеш, нали? — попита той, гласът му внезапно отново бе станал нормален. Трепна леко от болка върху леглото.
— Да — промърморих аз, смеейки се леко на себе си през сълзи, които се бяха превърнали в хленчове. Той се надигна, протягайки здравия си крак извън леглото, сякаш се опитваше да стане от него.
— Какво правиш? — попитах през сълзи. — Лягай долу, идиот такъв, ще се нараниш! — скочих на крака и го натиснах по здравото рамо с две ръце, за да легне.
Той се предаде, лягайки отново, задъхан от болката, но ме хвана през кръста и ме дръпна на леглото върху здравата част от тялото му. Сгуших се там, опитвайки се да спра глупавите си ридания срещу горещата му кожа.
— Не мога да повярвам, че плачеш — промърмори той. — Знаеш, че казах тези неща, само защото ти искаше. Не ги мисля — ръката му разтри раменете ми.
— Знам — поех си дълбоко и накъсано въздух, опитвайки се да се контролирам. Как излезе така, че аз бях тази, която плачеше, а той ме успокояваше? — Макар че всичко е вярно. Благодаря ти, че го каза на глас.
— Получавам ли някакви точки, задето те разплаках?
— Разбира се, Джейк — опитах да се усмихна. — Колкото поискаш.
— Не се тревожи, Бела, скъпа. Всичко ще се нареди.
— Не виждам как — измърморих.
Той погали главата ми.
— Ще се откажа и ще бъда добър.
— Още игри? — зачудих се аз, нагласяйки брадичката си така, че да го виждам.
— Може би — засмя се той с малко усилия и после се намръщи. — Но ще опитам.
И аз се намръщих.
— Не бъди такава песимистка — оплака се той. — Дай ми възможност.
— Какво имаш предвид под „ще бъда добър“?
— Ще ти бъда приятел, Бела — каза той тихо. — Няма да искам повече от това.
— Мисля, че вече е късно за това, Джейк. Как можем да бъдем само приятели, когато се обичаме така?
Той погледна към тавана, изцяло погълнат, сякаш четеше нещо, което бе написано там.
— Може би… приятелството ни трябва да е от голямо разстояние.
Стиснах зъби, доволна, че не ме гледаше, и бореща се с плача, който заплашваше отново да се
