натякваше, че е крайно време да взема решение за колежа. Набързо разчистих масата докато Едуард подреди бланките. Когато преместих „Брулени Хълмове“ Едуард повдигна вежди. Знаех какво си мисли, но преди да успее да каже нещо Чарли проговори.
— Като говорим за колежи, Едуард — каза Чарли, с дори по-намусен тон — опитваше да избягва преки обръщения към Едуард, но когато му се налагаше ясно изразяваше недоволството си. — С Бела говорихме за следващата година. Решил ли си в кой колеж ще ходиш?
Едуард се усмихна и каза дружелюбно.
— Все още не. Получих няколко приема, но все още обмислям.
— Къде са те приели? — настоя Чарли.
— Сиракуза, Харвард, Дартмут… а днес получих одобрение и от Университета в Аляска. — Едуард леко обърна лицето си, за да ми намигне. Потиснах смеха си.
— Харвард? Дартмут? — Измърмори Чарли, неспособен да скрие възхищението си. — Е, това е… това наистина си е постижение. Но Университетът в Аляска… Не мислиш наистина да отидеш там, след като можеш да си в „Айви“ Лигата. Искам да кажа, баща ти сигурно би искал да…
— Карлайл ще е доволен каквото и да реша — каза Едуард спокойно.
— Хъм…
— Познай какво, Едуард — казах весело, продължавайки играта му.
— Какво, Бела?
Посочих към тънкият плик на рафта.
— Преди малко и аз получих приема си от Университета в Аляска.
— Поздравления — изхили се той — Какво съвпадение!
Очите на Чарли се стрелкаха между двама ни.
— Хубаво — измърмори след минута. — Отивам да си гледам мача, Бела. Девет и половина. Обичайната команда.
— Ааа, тате? Спомняш ли си скорошния ни разговор относно свободата ми?
Той въздъхна.
— Да, добре де. Десет и половина. Все още имаш вечерен час през учебно време.
— Бела вече не е наказана? — попита Едуард. Въпреки че знаех, че не е изненадан не можех да доловя нещо фалшиво в интонацията му.
— При известни условия — изръмжа Чарли. — Теб какво те засяга?
Погледнах го намръщено, но той не ме видя.
— Хубаво е да го зная — каза Едуард — Алис има отчаяна нужда от партньор за пазаруване, а и съм сигурен, че Бела много би искала да пообиколи града. — Той ми се усмихна.
— Не! — изръмжа Чарли и лицето му почервеня.
— Татко! Какъв е проблемът?
Той положи големи усилия, за да отговори.
— Не искам да ходиш в Сиатъл.
— Моля?
— Видя какво пишеше във вестника — стават серия от убийства в Сиатъл и не искам да ходиш там, ясно ли е?
Направих отегчена физиономия.
— Тате, по-вероятно е да ме удари светкавица, отколкото точно в деня, в който съм в Сиатъл…
— Не, няма проблеми, Чарли — прекъсна ме Едуард. — Нямах предвид Сиатъл. Мислех си за Портланд, и аз не бих пуснал Бела в Сиатъл.
Погледнах го невярващо, но той съсредоточено четеше вестника на Чарли. Най-вероятно се опитваше да го омиротвори. Само мисълта, че мога да съм в опасност докато съм с Алис или Едуард беше смехотворна.
Получи се. Чарли се загледа в Едуард за секунда и сви рамене.
— Хубаво.
Напусна хола забързано — най-вероятно, за да не изпусне мача си. За да не чува какво си говорим, почаках докато включи телевизора.
— Какво… — започнах.
— Почакай — каза Едуард, без да откъсва поглед от вестника. Очите му бяха приковани във вестника, но ми подаде първото заявление. — Мисля, че можеш да попълниш молбите по тази. Въпросите са еднакви.
Явно Чарли слухтеше. Въздъхнах и се заех с попълването: име, адрес, социална. След няколко минути вдигнах поглед, но Едуард гледаше замислено през прозореца. Когато погледнах отново към листа, забелязах името на училището. Изпъшках и оставих документите настрана.
— Бела?
— Сериозно, Едуард. Дартмут?
Едуард взе молбата и я постави отново пред мен.
— Мислех си, че Ню Хампшир ще ти хареса — каза. — Горите са много подходящи за походи. Изключително изобилие от диви животни.
Извика на помощ усмивката си, знаейки че не мога да й устоя. Поех дълбоко въздух.
— Ще те оставя да ми се отплатиш — обеща ми. — Ще те таксувам двойно ако искаш.
— Като че ли ще ме приемат без огромен подкуп. Или това е част от сделката? Ново крило на библиотеката? Защо изобщо обсъждаме това отново?
— Би ли попълнила молбата, Бела? Няма да ти навреди ако кандидатстваш.
Протегнах се за документите, планирайки да ги захвърля право в кошчето, но вече ги нямаше. Загледах се в масата, после и в Едуард. Доколкото можех да преценя не беше помръдвал, но молбата най-вероятно беше грижливо прибрана в джоба му.
— Какви ги вършиш? — попитах.
— Мога да пиша с почерка ти по-добре и от теб самата. Вече написах есетата.
— В най-скоро време ще прекалиш, да знаеш — зашепнах заради малката вероятност Чарли още да подслушва. — Не е нужно да кандидатствам другаде. Приеха ме в Аляска. Почти мога да си позволя да платя първия семестър. Алибито ми е добро като всяко друго. Не е нужно да хвърляме пари на вятъра — без значение чий са.
Имитирах мрачен поглед когато го погледнах.
— Бела.
— Не започвай. Знам че трябва да се постарая, заради Чарли, но двамата с теб знаем, че няма да мога да ходя на училище така или иначе. И изобщо да бъда около хора.
Познанията ми за първите няколко вампирски години бяха непълни. Едуард не изпадаше в подробности — не беше любимата му тема — но аз бях сигурна че никак няма да е леко. Самоконтролът се придобиваше с практика. Изключено беше обучението ми в университет.
— Мислех, че датата не е окончателно решена — напомни ми нежно Едуард. — Можеш да се насладиш да един, два семестъра в колеж. Много неща тепърва ти предстоят.
— Ще ми предстоят дори и след това.
— Да, но няма да са човешки. Втори шанс по хуманност няма да получиш, Бела.
Въздъхнах.
— Бъди разумен, Едуард. Твърде опасно е да протакаме.
— Няма никаква опасност — настоя той.
Загледах го ядосано. Никаква опасност? Да бе. Садистичен вампир беше по петите ми, опитвайки се да отмъсти за смъртта на половинката си — в момента вероятно подготвя методите си на мъчение. Но кой ти мислеше за Виктория? А да, и Волтури — Кралското вампирско семейство със своята малка армия — което настояваше сърцето ми да спре да бие в най-близко бъдеще — по един или друг начин. Точно. Няма причина за паника. Дори с помощта на Алис — Едуард разчиташе на нейните видения — беше лудост да отлагаме неизбежното. Освен това вече бях спечелила този спор. Датата на моето трансформиране беше уточнена — веднага след дипломирането ми: оставаха само няколко седмици. Стомаха ми се сви като осъзнах колко малко време всъщност ми оставаше. Разбира се, промяната беше наложителна — тя беше ключът към това,
