което исках повече от всичко — но бях загрижена за Чарли. И за майка ми, Рене, далеч в слънчевата Флорида, която все още ме увещаваше да прекарам лятото с нея и съпруга й. И Джейкъб, който за разлика от родителите ми, ще знае точно за какво отивам във възможно най-отдалечения колеж. Дори и родителите ми да не се усъмнят, дори и да успея да оправдая липсата на посещения с прекаленото пътни разходи или с прекалено многото изпити, Джейкъб щеше да знае истината. За момент мисълта за внезапната промяна в отношенията ни с Джейкъб заслепи всяка останала болка.
— Бела — загрижено прошепна Едуард, видял стреса, изписал се на лицето ми. — За никъде не бързаме. Няма да позволя да ти се случи нещо. Можем да изчакаме колкото поискаш.
— Искам да побързаме — прошепнах, усмихвайки се слабо. — И аз искам да бъда чудовище.
Той стисна зъби и проговори.
— Не знаеш какво говориш.
Внезапно той постави вестника помежду ни. Пръста му показа заглавието: СМЪРТНИТЕ СЛУЧАЙ НАРАСТВАТ, ПОЛИЦИЯТА ПОДОЗИРА ПОЯВА НА УЛИЧНА БАНДА.
— Какво общо има това с нас?
— Чудовищата не са майтап работа, Бела.
Отново прочетох заглавието, после погледнах лицето му.
— Това… вампир ли извършва убийствата? — прошепнах.
Той се усмихна безрадостно, гласът му беше нисък и студен.
— Ще се изненадаш, Бела, колко често проблемите ви са причинени от моя вид. Може лесно да се познае, ако знаеш къде да гледаш. Информацията сочи, че има млад вампир в Сиатъл. Кръвожаден, див, неконтролируем. Такива, каквито всички сме били в началото. — Насочих погледа си към статията, избягвайки очите му. — От седмици наблюдаваме случващото се. Всички признаци са налице — необяснимите изчезвания, винаги през нощта, останките от телата, липсата на каквито и да е други доказателства. Да, някой млад. И изглежда никои не поема отговорност за него.
Той пое дълбоко въздух.
— Е, това не е наш проблем. Дори нямаше да обърнем толкова внимание ако не беше близо до града ни. Както казах, това се случва непрекъснато. Съществуването на чудовища води до чудовищни последствия.
Опитах се да игнорирам имената на жертвите, но сякаш бяха написани с червено — очите ми виждаха само тях. Пет отнети човешки живота. Пет опечалени семейства. Морийн Гардинър, Джефри Кембъл, Грейс Рейзи, Мишел О’Конъл, Роналд Албрук. Хора, които са имали родители и деца, и приятели, и домашни любимци, и работа, и надежди, и планове, и спомени, и бъдеще.
— С мен няма да е така — прошепнах, повече на себе си. — Ти няма да го позволиш. Ще живеем на Антарктида.
Едуард въздъхна, нарушавайки напрежението.
— Пингвини. Прекрасно.
Изсмях се дрезгаво и махнах вестника от масата, за да не ми се налага да гледам имената. Естествено, Едуард е обмислил въпроса с ловуването. Той и неговото „вегетарианско“ семейство — всички, зарекли се да защитават човешкият живот — всички, предпочитащи да задоволяват жаждата си с лова на големи хищници.
— Тогава Аляска, както планирахме. Някое място, по-отдалечено от Джуно — и изобилстващо от мечки гризли.
— Още по-добре — изтъкна той — Полярни мечки. Доста са свирепи. А и вълците там са доста големи.
Устата ми се отвори и дъхът ми излезе накъсано.
— Какво има? — попита той. Преди да мога да се възстановя объркването му се изпари и тялото му се стегна.
— О. Пропусни вълците тогава. Ако идеята ти се струва противна. — Гласът му беше твърд, студен, а раменете му непреклонни.
— Той беше най-добрият ми приятел, Едуард — измърморих. Миналото време ме нарани. — Разбира се, че идеята ми се струва противна.
— Моля те, прости недосетливостта ми — каза той, все още студено. — Не трябваше изобщо да го предлагам.
— Няма нищо. — Наблюдавах ръцете си, сключени в юмрук на масата. И двамата мълчахме, после студените му пръсти повдигнаха брадичката ми. Изражението му беше много по-меко.
— Съжалявам. Наистина.
— Знам. Знам, че нямаше това предвид. Не трябваше да реагирам така. Просто… мислех си за Джейкъб преди да дойдеш. — Поколебах се. Златистите му очи потъмняваха всеки път когато споменавах името на Джейкъб. Проговорих, защитавайки се. — Чарли ми каза, че Джейк минава през труден период. Много е наранен и… вината е моя.
— Нищо лошо не си направила, Бела.
Поех дълбоко въздух.
— Трябва да оправя нещата, Едуард. Поне това му дължа. Пък и това е едно от условията на Чарли.
Докато говорех лицето му се промени — сега беше отново сурово, подобно на статуя.
— Знаеш, че е изключено да си около върколак незащитена, Бела. А ако някой от нас навлезе в земите им, ще се наруши споразумението ни. Да не би да искаш да започнем война?
— Разбира се, че не!
— Тогава няма никакъв смисъл да обсъждаме въпроса — дръпна той ръката си и погледна настрани, опитвайки се да смени темата. Очите му се спряха на нещо зад мен и се усмихна, въпреки че очите му останаха предпазливи. — Доволен съм, че Чарли реши да те освободи — имаш отчаяна нужда да отидеш до книжарницата. Не мога да повярвам, че отново четеш „Брулени Хълмове“. Не я ли знаеш наизуст?
— Не всички от нас имат фотографска памет — казах отсечено.
— С фотографска памет или не, не мога да разбера защо толкова ти харесва. Героите са ужасни хора, които съсипват взаимно животите си. Не знам как Хийтклиф и Кати могат да бъдат сравнявани със сродни души като Ромео и Жулиета или Елизабет Бенет и г-н Дарси1. Не е никаква любовна история — по-скоро е история за омраза.
— Имаш сериозни отклонения относно класическата литература — озъбих се аз.
— Вероятно защото не съм впечатлен от древността. — Усмихна се, очевидно доволен, че е успял да ме разсее. — Честно, кажи ми защо я четеш отново и отново? — Очите му се оживиха с пламтящ в тях интерес, опитвайки се — отново — да разнищи странно работещото ми съзнание. Протегна се през масата, за да обвие ръце около лицето ми. — Какво е това, което те привлича толкова?
Искреното му любопитство ме обезоръжи.
— Не съм сигурна — казах, мъчейки се да разбера, докато неговият втренчен поглед несъзнателно пропъди всякакви мисли от главата ми. — Мисля че е заради „неизбежното“. Това, че нищо не може да ги раздели — нито нейният егоизъм, нито неговите злини, нито дори смъртта накрая.
Лицето му беше умислено докато обмисляше думите ми. След момент изви дразнеща усмивка.
— Все още мисля, че историята щеше да е по-добра ако някой от тях двамата можеше да прощава.
— Точно в това е въпроса — възразих аз. — Любовта им е единствената прошка, която получават.
— Надявам се да си по-съобразителна от тях — да не се влюбиш в някой, толкова… зъл.
— За мен е малко късно да се притеснявам в кого ще се влюбя — изтъкнах. — Но дори и без това предупреждение, изглежда съм се справила добре в избора си.
Той се засмя тихо.
— Радвам се, че мислиш така.
— Е, аз пък се надявам, че ти си достатъчно внимателен, за да стоиш далеч от някой толкова егоистичен. Всъщност Катрин е причината за всички беди, а не Хийтклиф.
— Ще бъда внимателен — обеща той.
Въздъхнах. Винаги успяваше да отвлече вниманието ми. Поставих ръката си върху неговата, която още беше на лицето ми.
