— Трябва да се видя с Джейкъб.
Очите му се затвориха.
— Не.
— Изобщо не е опасно — казах, защитавайки се. — Преди прекарвах дните си в Ла Пуш заедно с тях и нищо лошо не ми се случи.
Но направих грешка; гласът ми се поколеба накрая на изречението, защото осъзнах, че думите ми са лъжа. Не беше вярно. Кратък спомен проблесна в паметта ми — огромен сив вълк, готов за скок, озъбил се срещу мен — изпоти дланите ми. Едуард чу как сърцето ми ускорява ритъма си и все едно бях изрекла гласно лъжата.
— Върколаците са нестабилни. Понякога хората около тях биват сериозно наранявани. А понякога биват убити.
Исках да го отрека, но друг образ се появи в пред очите ми. Видях някога красивото лице на Емили Янг, сега белязано от три тъмни линии — прорязващи ъгъла на лявото й око и изкривяващи лявата част на устните й. Той изчакваше, хилейки се триумфиращо, да възвърна гласа си.
— Не ги познаваш — прошепнах.
— Познавам ги по-добре отколкото предполагаш, Бела. Бях тук последният път.
— Последния път ли?
— Кръстосахме шпаги с вълците за първи път преди около седемдесет години. Тъкмо се бяхме установили в околността. Беше още преди Алис и Джаспър да се присъединят към семейството. Надвишавахме ги по брой, но това нямаше да ги спре да започнат битка. Ако не беше Карлайл. Той успя да убеди Ефраим Блек, че съжителството ни е възможно и впоследствие сключихме примирие.
Сепнах се при споменаването на прапрадядото на Джейкъб.
— Мислехме, че границата е изчезнала след смъртта на Ефраим — промърмори Едуард, сякаш на себе си. — Че генът, предизвикващ трансформацията, е изгубен. — Той спря и ме погледна укорително. — Изглежда лошият ти късмет от ден на ден става все по-могъщ. Осъзнаваш ли, че магнитната сила за опасности, която притежаваш, е била достатъчно силна, за да възстанови вълчи съюз, който беше почти изчезнал? Ако можехме да бутилираме лошият ти късмет, щяхме да имаме оръжие за масово унищожение в ръцете си.
Игнорирах подигравката, вниманието ми беше насочено към предположението му — сериозно ли говореше?
— Не аз съм виновна за повторната им поява. Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Лошият ми късмет няма нищо общо с това. Върколаците се върнаха, защото и вампирите се появиха.
Едуард ме гледаше втренчено, явно го изненадах.
— Джейкъб ми каза, че фактът, че семейството ти е тук, е причината. Мислех, че знаеш.
Очите му се присвиха.
— Това ли си мислят?
— Едуард, погледни фактите. Преди седемдесет години вие сте дошли тук — и изведнъж се появяват вълците. Сега отново сте тук — и те се появяват отново. Да не мислиш, че това е съвпадение?
Той премигна и погледът му се успокои.
— Тази теория ще заинтересува Карлайл.
— Теория значи — присмях се.
За момент стоеше мълчаливо, загледал се през прозореца към проливният дъжд. Обмисляше факта, че присъствието на неговото семейство превръщаше местните момчета в огромни вълци.
— Интересно, но не особено важно — измърмори след момент. — Така или иначе ситуацията си остава същата.
И сама можех да разбера какво искаше да каже: никакви върколаци-приятели.
Знаех, че трябва да бъда търпелива с Едуард. Не че не беше прав — той просто не разбираше. Нямаше представа колко много дължа на Джейкъб Блек — живота си, а вероятно и здравето си.
Не исках да говоря за този период с никой, особено пък с Едуард. Заминаването му беше само опит да ме предпази, да спаси душата ми. Не мислех, че е отговорен за всички глупости, които направих докато го нямаше. Нито мислех, че е отговорен за болката, която изпитвах.
Той го мислеше.
По тази причина трябваше много внимателно да му предоставя обяснението си. Станах и заобиколих масата. Той разтвори ръце и аз седнах в скута му, намествайки се в студената му, твърда прегръдка. Гледах ръцете му докато говорех.
— Моля те, изслушай ме. Не ми е щукнало просто така да намина да видя стар приятел, много по-важно от това е. Джейкъб страда. — Гласът ми се пречупи. — Не мога да не му помогна — не мога да се откажа от него точно сега, когато има нужда от мен — само защото не е човек през цялото време. Той беше до мен, когато… когато и аз не се държах като човек. Нямаш представа какво беше. — Поколебах се. Ръцете на Едуард бяха стегнати около мен, пръстите му — свити в юмруци, сухожилията ясно изпъкнали. — Ако Джейкъб не ми беше помогнал… Не съм сигурна какво щеше да завариш, когато се прибереше вкъщи. Дължа му много повече от това, което му давам сега, Едуард.
Предпазливо погледнах лицето му. Очите му бяха затворени, а челюстта му здраво стисната.
— Никога няма да си простя, че те изоставих — прошепна. — Дори и да живея сто хиляди години.
Сложих ръка на студеното му лице и изчаках, докато въздъхна и отвори очите си.
— Просто се опитваше да постъпиш правилно. Сигурна съм, че щеше да се получи — с някой по- нормален от мен. Освен това сега си тук. Само това е от значение.
— Ако не бях заминал, нямаше да ти се налага да рискуваш живота си, за да утешиш някакво си куче.
Отдръпнах се. Бях свикнала с цветистият език на Джейкъб — кръвопиец, пиявица, паразит. Но от кадифеният глас на Едуард звучеше по-грубо.
— Не знам как да се изразя подходящо — каза Едуард, гласът му беше мрачен. — Ще прозвучи жестоко, предполагам. Но бях на крачка да те загубя. Знам какво е чувството от мисълта, че съм те загубил. И няма да разреша нещо опасно да припари до теб.
— Трябва да ми се довериш. Всичко ще бъде наред.
Лицето му отново изразяваше болка.
— Моля те, Бела — прошепна.
Загледах се в златистите му очи.
— Молиш за какво?
— Моля те, заради мен. Моля те, пази се. Аз ще направя всичко по силите си, но няма да откажа малко помощ от твоя страна.
— Ще поработя по въпроса — прошепнах.
— Имаш ли представа колко важна си всъщност за мен? Някакво понятие колко много те обичам? — Придърпа ме по-близо до твърдите си гърди и сложи брадичка върху главата ми.
Притиснах устните си до леденостудената му шия.
— Знам колко много аз обичам теб — отговорих.
— Сравняваш малко дръвче с цяла гора.
Завъртях очи, но той не можеше да види.
— Невъзможно.
Той целуна челото ми и въздъхна.
— Никакви върколаци.
— Не мога да се съглася. Трябва да видя Джейкъб.
— Ще се наложи да те спра.
Звучеше съвсем сигурен, че това няма да се окаже никакъв проблем.
И аз бях сигурна, че е прав.
— Ще видим тази работа — блъфирах аз безпричинно. — Той все още е мой приятел.
В този момент се сетих за бележката на Джейк в джоба ми — сега сякаш тежеше килограми. Чух думите
