му, и за първи път сякаш те съвпадаха с тези на Едуард — нещо, което не би се случило при нормални обстоятелства.
— Това нищо не променя. Съжалявам.
2. ОТБЯГВАНЕ
Чувствах се странно весела докато вървях от час по испански към закусвалнята и не беше само защото се държах за ръка с най-перфектния човек на планетата, макар че това със сигурност беше частично причината.
Може би беше фактът, че присъдата ми беше излежана и бях свободна жена отново. Или може би нямаше нищо общо точно с мен. Може би беше атмосферата на свобода, която се носеше над целия училищен район. Училището свършваше и за завършващите особено, потрепването на въздуха беше осезаемо.
Свободата беше толкова близо, че можеше да бъде докосната и опитана. Следите й бяха навсякъде. Плакати бяха налепени по стените на закусвалнята, кофите за боклук бяха препълнени с разноцветни брошури, напомнящи за купуването на годишници, пръстени за завършването и покани; крайни срокове за поръчване на училищни тоги, шапки, пискюли; неонови реклами — другите ученици се кандидатираха за председатели на училищния съвет; зловещи, навити като розички обяви за тазгодишния бал. Големите танци бяха идния уикенд, но имах думата на Едуард, че няма да бъда подложена на това отново. Все пак вече имах това човешко преживяване.
Не, нещото, което ме разведряваше трябваше да е личната ми свобода. Завършването на училищната година не ми носеше такова удоволствие, каквото и на другите ученици. Всъщност се чувствах нервна, дори ми се гадеше, когато и да си помислех. Опитах да не мисля за това.
Но беше трудно да избегнеш такава вездесъща тема като дипломирането.
— Изпратихте ли поканите си вече? — попита Анджела, когато Едуард и аз седнахме на нашата маса.
Беше вързала светлокафявата си коса на хлабава конска опашка, вместо обичайната си пригладена прическа, а в очите й блестеше някакво безумие.
Алис и Бен също вече бяха там, от всяка страна на Анджела. Бен се беше навел над един комикс, очилата му се бяха плъзнали надолу по тесния му нос. Алис разследваше подробно скучното ми облекло от дънки и тениска по начин, който ме накара да се чувствам неловко. Въздъхнах. Безразличието ми към модата беше като трън в очите й. Ако й позволях, тя с радост би ме преобличала всеки ден — може би по няколко пъти на ден — като някаква огромна триизмерна хартиена кукла.
— Не — отговорих аз на Анджела. — Наистина няма смисъл от тях. Рене знае кога се дипломирам. Кой друг остана?
— Ами ти, Алис?
Алис се усмихна.
— Всичко е готово.
— Късметлийка — въздъхна Анджела. — Майка ми има хиляди братовчеди и очаква да надпиша ръчно покани до всички. Ще получа изкривявания на китката. Не мога да отлагам още много, а съм направо ужасена.
— Ще ти помогна — предложих аз. — Ако нямаш нищо против ужасния ми почерк.
Чарли щеше да хареса това. С периферното си зрение видях Едуард да се усмихва. Сигурно и на него му харесваше — да изпълнявам условията на Чарли, без да се намесвам с върколаците.
Анджела погледна облекчено.
— Много мило от твоя страна. Ще дойда у вас, когато поискаш.
— Всъщност, предпочитам аз да дойда във вашата къща, ако не е проблем — писна ми от моята. Чарли ме „освободи“ снощи — ухилих се като казах добрите си новини.
— Наистина? — попита Анджела с мека развълнуваност, светеща във вечно милите й очи. — Мислех, че каза, че си наказана до живот.
— По-учудена съм и от теб. Бях сигурна, че ще съм завършила поне гимназия преди да ме „освободи“.
— Е, това е чудесно, Бела! Трябва да излезем и да го отпразнуваме.
— Нямаш си представа колко добре звучи това.
— Какво да направим? — замисли се Алис, лицето й се развесели при възможностите. Идеите й обикновено бяха твърде грандиозни за мен и сега можех да го видя в очите й — склонността и да се заема с нещата прекалено старателно.
— Каквото и да си мислиш, Алис, съмнявам се да съм чак толкова свободна.
— Свободата си е свобода? — настоя тя.
— Сигурна съм, че все още имам някакви граници — например, границата на САЩ.
Анджела и Бен се засмяха, но Алис направи физиономия на пълно разочарование.
— Е, какво ще правим довечера? — продължи да упорства тя.
— Нищо. Виж, нека да оставим нещата няколко дни, за да се уверим, че не се е шегувал. А и сме на училище утре.
— Тогава ще празнуваме този уикенд — ентусиазмът на Алис беше невъзможен за обуздаване.
— Разбира се — казах аз, надявайки се да я успокоя. Знаех, че няма да правим нищо прекалено отдалечено — щеше да е по-безопасно да не прибързваме с Чарли. Да му дадем шанс да оцени колко заслужавам доверието му и колко съм зряла, преди да помоля за някакви услуги.
Анджела и Алис започнаха да обсъждат възможностите; Бен се присъедини към разговора им, оставяйки комикса настрани. Вниманието ми се разпръсна. Бях изненадана от факта, че темата за свободата ми изведнъж вече не бе приятна, както допреди малко. Докато те обсъждаха нещата за правене в Порт Анджелис или може би Хокиам, започвах вече да се дразня.
Не отне много време, за да разбера откъде произлиза безпокойството ми.
Откакто се бях сбогувала с Джейкъб в гората до дома ми, бях преследвана от упоритото неудобно натрапване на особена мислена картина. Изскачаше в мислите ми на равни интервали като някаква досадна аларма на будилник, настроена да звъни на всеки половин час, изпълвайки главата ми с образа на Джейкъб с лице изкривено от болка. Това бе последният спомен, който имах за него.
Знаех точно защо не бях напълно доволна от свободата си, когато притеснителният образ се появи отново. Защото беше непълна.
Разбира се, бях свободна да ида, където си поискам — освен в Ла Пуш; свободна да правя, каквото си поискам — освен да видя Джейкъб. Намръщих се срещу масата. Трябваше да има някакво средно положение.
— Алис? Алис!
Гласът на Анджела ме изтръгна от унеса ми. Тя махаше с ръка напред-назад пред празното зяпнало лице на Алис. Изражението на Алис беше познато за мен — изражение, което изпращаше автоматично паника през цялото ми тяло. Празният поглед в очите й ми казваше, че тя вижда нещо съвсем различно от досадната сцена на училищния обяд, която ни заобикаляше, нещо, което бе съвсем истинско по свой собствен начин. Нещо, което наближаваше, което щеше да се случи скоро. Почувствах как кръвта се дръпва от лицето ми.
Тогава Едуард се засмя с много естествен спокоен смях. Анджела и Бен погледаха към него, но моите очи останаха приковани върху Алис. Тя подскочи внезапно, сякаш някой я беше ритнал под масата.
— Време за спане ли е вече, Алис? — заяде се Едуард.
Алис отново бе себе си.
— Извинявайте, предполагам се бях поунесла.
— Да се поунесеш е по-добре, отколкото да се изправиш пред още два часа училище — каза Бен.
Алис с върна в разговора с повече въодушевление от преди — просто съвсем малко повече. Видях я да се споглежда веднъж с Едуард, само за момент, и после погледна обратно към Анджела, преди някой да е забелязал. Едуард беше тих, играейки си разсеяно с кичур от косата ми.
Изчаках притеснено за шанс да попитам Едуард какво е видяла Алис във видението си, но следобедът
