— Да. Съжалявам, че ви съобщавам това, на трябва да знаете. Намерението на внука ми може би е било да скрие присъствието й от вас в Двореца на орхидеята, но не бива да го съдите прекалено строго, тъй като той е влюбен в нея
— Влюбен в Сара?
— Да. Отиде сам, за да си я върне от бедуините.
— От тона ви приемам, че не вярвате във възможността той да успее — заяви Джеймс.
— Внукът ми е много умен и силен. Ако някой може да направи такова нещо, то това е той.
— Целият дворец е пълен с войници, защо не е взел някого със себе си?
— Вие няма да разберете — въздъхна Козем. — Това е въпрос на чест. Когато откраднат жената, която обичаш, трябва сам да отидеш и да се биеш за нея.
— Бедуините се движат на големи групи. Дали ще уважат тази традиция? Съмнявам се.
Козем не отговори нищо. Джеймс въздъхна, идеше му да заплаче.
— Не знам какво да правя — каза той, изразявайки гласно мислите си.
— Нито пък аз — отвърна тихо Козем.
— Дали не е по-добре да тръгна след тях?
— Няма да преживееш и ден сред онези хълмове — възрази старата жена.
— Но пашата ще се справи, така ли?
— Той познава тази местност като петте си пръста, роден е тук.
— Значи трябва да стоя и да чакам дали той ще се върне с нея — заяви Джеймс с тон, в който се четеше примирение.
— Точно така, както и всички ние.
— Ще ме уведомите ли, ако научите нещо? — попита Джеймс, като се чудеше защо й вярва. Но тя очевидно бе загрижена за Сара, а това засега му бе достатъчно.
— Имаш думата ми — отвърна сериозно Козем. — Остави адреса си на капитана. Ще изпратя някой да те уведоми веднага щом получим новини.
Калид се приведе зад една издадена скала и погледна надолу, където се простираше лагерът на бедуините. Палатките бяха издигнати близо една до друга и образуваха полукръг, в средата на който гореше голям огън. Конете бяха завързани на другия край на лагера. Сара трябваше да е в някоя от палатките. Но в коя?
Калид бе яздил по следите на групата цял ден, като пришпорваше Хан, и когато ги настигна, се придържаше на безопасно разстояние, изчаквайки, докато бедуините спрат за нощувка. Чак тогава се приближи, за да разгледа лагера по-подробно. Знаеше, че бедуините ставаха и си лягаха рано, понякога дори пътуваха през нощта и спяха през деня, за да избегнат големите горещини. Но така постъпваха в разгара на лятото, а сега следваха есенните си привички, което означаваше, че ще си легнат скоро след залез слънце и ще стана при изгрев.
След около два часа жените щяха да започнат да приготвят вечерята.
Калид върза Хан за едно дърво, след това се спусна бавно надолу по склона, като напредваше инч по инч и внимаваше да не вдига шум. Знаеше, че щяха да поставят постове, но нямаше представа къде ще се намират, затова разузнаваше много внимателно и много бавно пространството пред себе си. Бе извадил ножа си и го държеше в ръка, готов за евентуално нападение. Измина почти час, преди да достигне лагера. Сега трябваше да бъде още по-предпазлив.
Завивайки зад най-голямата и най-богато украсената палатка, Калид изведнъж се закова на място. Завързан до нея, отделно от другите коне, стоеше оседлан светлокафяв жребец, чиято юзда блестеше на лунната светлина. Това бе шатрата на предводителя. Калид попипа револвера, който висеше на кръста му. Ако имаше късмет, може и да не с наложеше да го използва. Ножът бе бързо и тихо оръжие, а той го владееше до съвършенство.
Коленичи и започна да дълбае отвор в задната страна на палатката. Работата беше напрегната и трудна. Когато направи дупка, достатъчна, за да се провре през нея, ръцете го боляха и целият бе потънал в пот. Просна се на земята и започна бавно да си проправя път с пълзене, като изчака известно време очите му да привикнат с мрака в палатката.
Отляво на възглавниците спяха мъж и жена. Те не бяха съблекли робите си, очевидно за да са готови да тръгнат веднага на път, както правеха всички номади. Най-вероятно това бяха предводителят и първата му жена. Калид погледна надясно и видя Сара, завързана на централната подпора на палатката. Беше превила крака под себе си като пребито куче.
Беше му нужно цялото самообладание и воля, за да не убие незабавно похитителя, но се налагаше да бъде внимателен. Беше в лагера съвсем сам и ако се поддадеше на импулса си, щеше да постави на риск живота на Сара, а и своя собствен. Трябваше да действа внимателно, иначе щеше скъпо да плати за смелостта си.
Калид пропълзя зад Сара и запуши с ръка устата й. Тя се стресна и започна отчаяно да се бори с въжетата си. Калид махна превръзката от очите й и й позволи да го види. Никога нямаше да забрави израза й! Той бързо извади парцала от устата й и й направи знак да мълчи.
Калид разряза въжето, с което бяха привързани ръцете й, след това потърка бързо китките й, за да възвърне кръвообращението. Помогна й да се изправи и двамата погледнаха към спящата двойка, но те не помръднаха.
Калид я заведе при отвора, който бе направил и палатката. Сара залегна и пропълзя през него, Калид я последва. Почти беше излязъл, когато мъжът, който спеше зад него, се изправи рязко и каза нещо на арабски с разтревожен глас. Калид се обърна бързо и хвърли ножа с ужасяваща точност. Оръжието се заби в гърлото на бедуина, от раната бликна кръв. Арабинът изхриптя и посегна към гърлото си, като се давеше от собствената си кръв. Жената до него се изправи и го погледна сънено, но в следващия миг скочи ужасена. Огледа се диво наоколо, забеляза Калид и изпищя.
Калид се измъкна от палатката след Сара, сграбчи ръката й двамата хукнаха към коня на предводителя. Отряза въжето, с което беше привързан, скочи на седлото и вдигна Сара зад себе си.
— Дръж се! — извика той.
Когато подкара коня в галоп, лагерът около тях направо се взриви — жени плачеха висока, мъже влизаха и излизаха от шатрите, като приготвяха оръжията си.
— Наведи глава! — извика Калид и пришпори коня, профучавайки през средата на лагера, а около тях се разнесоха изстрели.
Извади револвера си и отвърна на стрелбата, а Сара се притисна към силното му мускулесто тяло. Той се прицели в единия от двамата бедуини, които се намираха най-близо до него. Други двама веднага отстъпиха от пътя му, а той профуча с коня покрай тях, излезе в откритото пространство извън лагера и се насочи към хълмовете.
Известно време яздеха в бесен галоп, а вятърът свиреше край ушите им. Калид често се обръщаше назад, докато накрая се убеди, че бедуините са се отказали да ги преследват. След това той накара животното да забави ход и го насочи към една групичка дървета, които растяха край буен поток. Там той спря и слезе от седлото. Сара се притисна до него.
— Вече всичко е наред — каза нежно той, като внимателно отдели ръцете й от тялото си. — В безопасност си, Сара.
Тя му позволи да я положи на меката трева, след това обгърна врата му с ръце. Калид я задържа така няколко минути.
— Пусни ме, Сара. Трябва да вържа коня.
Той съблече ризата си и изтърка животното с нея. След това се облегна уморено на едно дърво.
— Ела тук — извика я той и Сара се сгуши в него, положи глава на рамото му и затвори очи.
— Те посегнаха ли ти? — попита тихо, а горещият му дъх разроши косите й.
Сара разбра веднага какво иска да каже.
— Не.
— Вероятно все още не са били решили какво да правят с теб.
— Какви са били възможностите, Калид? — попита Сара, като потрепера.
— Да те продадат, да поискат откуп, самите те да се възползват от теб. Първи е щял да бъде предводителят, а когато му омръзнеш е щял да те остави в ръцете на другите.
