палмово масло. Женитбата, решението да прекара няколко месеца в Макондо, за да угоди на съпругата, го бяха принудили на отсрочка. Но щом видя как Амаранта-Урсула се хвана да урежда съвет за обществени подобрения и дори му се смееше, понеже намеквал за възможността за връщане, разбра, че нещата се проточват, и отново установи връзка със своите забравени съдружници в Брюксел, разсъждавайки, че за да бъде основоположник, е все едно дали ще е Карибско море или Африка. Докато постъпките напредваха, той подготви поле за кацане в някогашната омагьосана област, която тогава изглеждаше равнина от натрошени кремъци, и проучи направлението на ветровете, географията на крайморието и най-подходящите пътища за въздухоплаване, без да знае, че неговата грижовност, толкова наподобяваща онази на мистър Хърбърт, вдъхва в селището опасното заподозрение, че намерението му не е да предначертава пътища, а да сади банани. Въодушевен от едно хрумване, което въпреки всичко можеше да оправдае окончателното му установяване в Макондо, той направи няколко пътувания до столицата на провинцията, срещна се с властите, получи разрешения и подписа договори за изключителни права. Междувременно поддържаше със съдружниците си в Брюксел преписка, напомняща онази на Фернанда с невидимите лекари, и накрая ги убеди да натоварят на кораб първия самолет под отговорността на опитен механик, който да го сглоби в най-близкото пристанище и да го отведе по въздуха в Макондо. Една година след първите измервания и метеорологически пресмятания, упован на многократните обещания на своите кореспонденти, той бе придобил обичая да се разхожда по улиците и гледа небето, заслушан в шумовете на лекия ветрец, в очакване да се появи самолетът.
Макар тя да не беше забелязала, връщането на Амаранта-Урсула определи коренна промяна в живота на Аурелиано. След смъртта на Хосе-Аркадио той бе станал редовен посетител в книжарницата на каталанския мъдрец. Освен това свободата, на която тогава се наслаждаваше, и времето, с което разполагаше, пробудиха у него известно любопитство към селището, което опозна без почуда. Обходи прашните и самотни улици, оглеждайки с повече научен, отколкото човешки интерес вътрешността на къщите в разруха, металните мрежи на прозорците, изпокъсани от ръждата, и умиращите птици, и сломените от спомените обитатели. Помъчи се да възстанови с въображението си сринатия блясък на някогашното градче на банановото дружество, чиято пресъхнала къпалия беше пълна до ръбовете с прогнили мъжки обувки и женски чехлички, и в чиито домове, разрушени от отровната глушница, намери скелета на овчарско куче, още вързано със стоманена верига за халка, и един телефон, който звънеше, звънеше, звънеше, докато вдигна слушалката, разбра онова, което някаква опечалена и далечна жена питаше на английски, и й отговори — да, стачката е свършила, трите хиляди убити са изхвърлени в морето, банановото дружество си е отишло и Макондо от дълги години насам най-после си отдъхва. Ония набези го отведоха в изнемощелия квартал на търпимостта, където някога горяха снопчета банкноти, за да се оживи пиршеството, и който тогава беше една стръмнина е улици по-скръбни и бедняшки, отколкото другите, с няколко все още запалени червени фенера и безлюдни танцувални салони, украсени с парцалаци от гирлянди, където мършавите и дебелите ничии вдовици, френските прабаби и вавилонските матриархи все тъй чакаха до грамофоните с фунии. Аурелиано не намери никой, който да си спомня за неговото семейство, нито дори за полковник Аурелиано Буендия, освен най-стария от антилските негри — старец, чиято памучна глава му придаваше вид на фотографски негатив и който продължаваше да пее в портика на своя дом унилите псалми на късния следобед. Аурелиано разговаряше с него на оплетено папиаменто, което научи за няколко седмици, и навремени споделяше бульона от петелски глави, който приготвяше правнучката, едра негърка, с яки кости, кобилски ханшове и гърди живи пъпеши, и кръгла, съвършена глава, бронирана с корава каска от телени коси, която наподобяваше шлем на средновековен воин. Казваше се Нигроманта74. По онова време Аурелиано преживяваше от продажбата на прибори за хранене, свещници и други предмети от къщата. Когато ходеше без стотинка, а това биваше най-често, измолваше в гостилниците на тържището да му подарят петелските глави, които щяха да хвърлят на боклука, и ги носеше на Нигроманта, за да приготви своите супи, подсилени с калдъръмче и благоухаещи на мента. Когато умря прадядото, Аурелиано спря да посещава къщата, но срещаше Нигроманта под тъмните бадемови дървета на площада, където пленяваше с изсвирванията си на планинско животно оскъдни нощни друмници. Много пъти я придружи, говорейки си на папиаменто за супите от петелски глави и за другите лакомства на беднотията и би продължил да го прави, ако тя не го накара да проумее, че неговото присъствие пъдеше посетителите й. Макар някой път да изпита изкушението и макар на самата Нигроманта да би се сторило естествен завършек на споделяната носталгия, той не спеше: с нея. И Аурелиано продължаваше да си е девствен, когато Амаранта-Урсула се завърна в Макондо и братски го прегърна, тъй че дъхът му спря. Всеки път, когато я виждаше, и още по-лошо, когато му показваше модерните танци, той изпитваше същата безподслонност на сюнгер в костите, смутила неговия прапрадядо, когато Пилар Тернера му излезе с повода за картите в килера. Опита да задуши мъчението, потопи се още по-дълбоко в пергаментите и избягна невинните хвалби на онази леля, която тровещи нощите му със своите горестни лъчения, но колкото повече я отбягваше, толкова по-мъчително чакаше каменливия й смях, виенията на щастлива котка и благодарствените й песни, когато издъхваше от любов по всяко време и в най-малко очакваните места из къщата, Една нощ, на десет метра от леглото му, върху златарския тезгях, ненаситните съпрузи разпердушиниха стъкления шкаф и продължиха да се любят в локвата солна киселина. Аурелиано не само не можа да заспи за минута, но прекара следващия ден в треска и хлипаше от бяс. Стори му се вечно идването на първата нощ, в която чакаше Нигроманта под сянката на бадемовите дървета, пронизван от ледените игли на неизвестността и стиснал в юмрук едно песо и петдесет сентаво, които бе поискал от Амаранта-Урсула не толкова защото му трябваха, колкото за да я замеси в съучастничеството, да я опошли и някак поквари със своето премеждие. Нигроманта го отведе в стаята си, осветена от суеверни кандила,75 в нара със захабеното от лоши любения платно и до тялото си на бездушна люта кучка, която се приготви да го отпрати, сякаш той беше някое уплашено дете, а изведнъж се озова пред мъж, чиято страшна сила изиска от нея движение на земетръсно приспособяване.
Станаха любовници. Аурелиано използуваше утрото да разгадава пергаментите, а по време на следобедния отдих отиваше в сънотворната спалня, където го чакаше Нигроманта, за да го учи да прави първо като червеите, после като охлювите и най-накрая като раците, чак докато трябваше да го изостави и да дебне някоя залутана любов. Седмици изминаха, преди Аурелиано да открие, че тя има около кръста си коланче, което изглеждаше направено от струна за виолончело, но което беше стоманено кораво и нямаше завършек, защото се беше родила и израснала с него. Почти винаги, между любов и любов, те ядяха голи в леглото, в умопомрачаващата горещина и под дневните звезди, които ръждата полека-лека караше да се разпукват върху цинковия покрив. За пръв път Нигроманта имаше постоянен чукач, както тя самата казваше, примирайки от смях, и дори започваше да се самозаблуждава по сърдечната част, когато Аурелиано й довери своята потискана страст към Амаранта-Урсула, която не бе успял да издери със заместването, а която толкова повече усукваше вътрешностите му, колкото опитът разширяваше кръгозора на любовта, Тогава Нигроманта продължи да го приема със същата горещина, но накара да й плаща услугите с такава строгост, че когато Аурелиано нямаше пари, трупаше му ги в сметката, водена от нея не с номера, а с чертички, които драскаше с нокътя на палеца зад вратата. Надвечер, докато тя оставаше да миткосва из сенките на площада, Аурелиано минаваше през пруста като чужденец, едва-едва поздравяваше Амаранта- Урсула и Гастон, които обикновено вечеряха по това време, и отново се заключваше в стаята, без да може да чете или да пише, дори да мисли от притомата, която предизвикваха у него смеховете, шушненията, уводните палувания и после взривовете от предсмъртно щастие, които изпълваха нощите на къщата. Такъв беше неговият живот две години преди Гастон да зачака самолета и все същият си беше в онова следпладне, когато отиде до книжарницата на каталанския мъдрец и завари четири разплямпали се момчета, настървени в спор за начините да се убиват хлебарки в Средновековието. Старият книжар, който познаваше увлечението на Аурелиано по книги, които е чел само Беда Достопочтений76, го подбутна с известно бащинско злорадство да посредничи в препирнята и той дори не си пое дъх, за да обясни, че хлебарките, най-старинното крилато насекомо върху земята, вече е било любимата жертва на ударите с чехли във Вехтия завет, но което като вид е безусловно неподатливо на какъвто и да е начин за унищожение, от резените домати с боракс, та до брашното със захар, тъй като неговите хиляда шестстотин и три разновидности са устояли на най-далечното, упорито и безжалостно преследване, което човекът е развихрял още от своя произход против каквото и да било живо същество, включително против самия човек, че както се приписва на човешкия род инстинкт за размножаване, трябва да му се припише друг, по-определен и по-належащ, какъвто е инстинктът да се трепят хлебарки, и ако
