или щяла да мие терасата с него, си било нейна работа! Хвърли парите на щанда и понечи да вземе бутилката, ала бабчето я стисна с две ръце.
— Как! Как! — съпротивяваше се тя. — Не показваш биберон и, хоп, млякото! Не може! Без червен биберон не може!
Сега вече лелката така зина, че вентилаторът се завъртя в обратна посока. И то по-бързо от всякога. Но все пак успя да забележи, че тя надви и взе млякото.
После чу как Руфо каза с абсолютна увереност:
— Тъй се случи днес, но утре ще дават мляко само на онзи, който трябва да нахрани сляпо котенце, а не на тази, дето щом си плащала с парите, можела да си мие терасата с него!
На излизане Руфо добави:
— И да знаеш, че ако днес няма такъв закон, утре непременно ще има!
Нашият Руфо затвори вратата, но пак се подаде.
— Аз пръв ще гласувам за този закон. Да знаеш.
Докато Вихър и Вихра, затаили дъх, слушаха бабчето, ютията бавно се нагряваше. Като се нагря до необходимата температура, съжали, че не е чайник със свирка — фюют! — и тичат да те изключат. А сега какво? Ето какво: ще се нагрява! Може би трябва? Може би я чакат да се нажежи до червено? И тя се нажежи. Пак не дотичаха да я изключат. Значи искаха друго — да прогори дупка в паркета и да се скрие вътре. Скри се и веднага разбра, че угаждане няма. Бабчето я измъкна оттам с викове „Пожар!“, а когато Вихър лисна кофа вода в дупката, съседите от долния етаж се развикаха „Наводнение!“.
ШЕСТА ГЛАВА
И така: всички в къщи лягаха и ставаха с Руфо. В смисъл, че който не спеше, говореше за Руфо, а който спеше, го сънуваше. Дори Кики се промени. Вече не питаше само:
— Добре ли спахте тази нощ?
Питаше още:
— Какво ново сънувахте за Руфо?
— О — въздиша майчето, — бяхме с Руфо на техническа изложба. Ама нали е сън, всичко преплетено: уж Руфо, пък уж Вихра, разглежда експонатите и ми обяснява, обяснява…
— Това все на сън ще ти се случва! — засяга се Вихра. — Наяве кракът ми няма да стъпи на техническа изложба! — тропа с двата си крака Вихра.
А татко затваря очи, като че ли на тъмно вижда съня си по-ясно.
— Заминавам за Япония — припомня си той, — а паспортът ми без снимка. Ами сега? Гледам: Руфо, ама нали е сън, уж Руфо, пък уж Вихър, сяда и ме рисува. Все едно снимка ми прави. Лепвам я на паспорта, удрят му печата и хайде в Япония…
— „Хайде в Япония“ с моя рисунка все на сън ще ти се случва! — мръщи се Вихър. — Наяве ръката ми няма да пипне четка! — размахва и двете си ръце Вихър.
Пък бабчето само дето не плаче.
— Аз не спах. Нали Кики все ходи и ходи на-сам-натам… Та си спомнях как Руфо белеше картофи. Още не съм се наканила да готвя мусака и той напълнил цяла кофа…
— Извинете, цяла кофа ли казахте? — включва се в разговора и в контакта Кики. — Кой е изяждал толкова картофи? — тревожи се Кики. — Вредно е! — цитира Кики петдесет и трета страница от медицинската енциклопедия за вредата от преяждането. И се изключва от контакта.
— Цяла кофа! — не отстъпва бабчето. — Ходя по съседите с кофата и раздавам белени картофи. До днес си спомнят…
Кики иска да знае какво си спомнят.
— Кофата ли?
Бабчето се сърди.
— Все пак кой е Руфо? — набра смелост да попита в сряда Кики, убеден, че всички ще разправят чудеса за него, но няма да се сетят да му кажат кой е все пак Руфо.
— Руфо, червенокосия е… — майчето, татко и бабчето тържествено се изправиха на крака. — …е брат на Вихър и Вихра! — Майчето, татко и бабчето седнаха. Още по-тържествено.
— Брат ли?! — Вихра погледна така, сякаш пред очите й от кокоше яйце се излюпи пате.
— Наш брат?! — Вихър погледна така, сякаш същото това пате каза „бау-бау“.
Кики единствен запази самообладание и продължи да сипе въпроси:
— Къде сте го пратили? Надалече ли? Защо не ни пише писма? Или поне телеграми?
— Никъде не сме го пратили — увеси нос татко.
— Сам замина — просълзи се майчето. — От срам, че Вихра рисува точки и мрази техниката. От срам, че за Вихър изкуството е вятър и мъгла.
— Направи машина на времето и отлетя — разплака се бабчето. — Разкри си душата пред мен на тръгване: щял да походи малко из вековете, да се поучи от човешката история. Иначе как щял да стане истински човек!
Ами да, как ще стане!
И тримата поклатиха глави ей тъй. Като че ли клатенето на глава ей тъй и съгласието с Руфо е едно и също нещо!
— А много ми липсва.
— Много ми липсва.
— Много.
И на тримата им липсваше.
Кой ли можеше да замести Руфо в техните сърца? Кики заседна над сметачната линийка да изчисли.
Този ден Вихър и Вихра отбягваха да се срещат. Ходеха замислени, спъваха се в мебелите, докато накрая Вихър се блъсна в татко и попита:
— Коя е движещата сила в живота?
Татко се бръснеше и беше насапунисал цялото си лице, но въпреки полетелите на всички страни сапунени мехури, отговорът му прозвуча съвсем сериозно:
— Любовта.
После обеща като се обръсне да поговорят по-подробно по въпроса. Нашият Вихър каза, че подробностите сега-засега не му влизат в работа и потърси Вихра.
— Трябва да проведем важен разговор. На четири очи.
— Да проведем. Докато не е довтасала ламаринената глава…
— О, вие ме чакате? — тутакси довтаса Кики. — Надявам се, че не ви преча — настани се между тях Кики. — Вярвам, че няма да ми откажете дребната любезност да изчислявам във вашата компания — извади сметачната линийка Кики.
Вихра нечуто промърмори „Любопитна ютия!“ и предложи на брат си да мушнат глави под възглавницата, за да проведат разговора насаме.
Така и направиха.
След половин час Вихър вдигна възглавницата и попита:
— Разбра ли?
— Какво да разбера! Как да разбера!
Та той през цялото време, докато говорел, затискал ушите й с възглавницата.
Понеже Кики още изтезаваше сметачната линийка, пак се уединиха под възглавницата.
— Обичаш ли майчето, татко и бабчето?
Обичала ги.
— А Руфо?
