скоро няма да се появи на повърхността.
Вихър каза, че тия допотопни гущери ще изчезнат от земята. И те по-късно наистина изчезнали, защото били грешка на природата. Както твърдят някои хипотези.
— Само Неси има шанс да оцелее. От срещата си с нас поумня малко — изложи и своята хипотеза Вихър. — Но сега е толкова вбесена, че ще си подаде муцуната над водата чак през двайсетия век…
Вихра отказа да вечеря. Не искаше да прости на брат си, задето нервирал милото зверче. Насмалко да се откаже да вечеря въобще до двайсетия век. До появата на Неси.
Следващите дни бяха трудни. Вихър мъкнеше сестра си през някакви непроходими лесове от гигантски папрати и я караше да яде горчиви корени. В действителност насилие нямаше: Вихра сама си го изпроси. За да си почине от полета, излъга, че държи да опознае отблизо флората на мезозойската ера.
— Ако щеш, дори се слей с първичната природа — насърчи я Вихър — и яж корени. Много ще ти прилича!
И Вихра ядеше, но го обвиняваше, че не всички са сладки. Попадала и на горчиви.
— Ще хвана тоя, дето тича пред мен и ги маже с горчица — заканваше се тя. Дори не спа няколко нощи, за да улови брат си на местопрестъплението.
Цялата група (Вихър, Вихра и летящата чиния) предизвикваше огромен интерес у всички видове влечуги — четириноги, двуноги, безноги, хвъркати. Нито една от тези твари не можеше да се похвали, че е вкусвала летяща чиния, ала и по опашките им личеше, че не биха се отказали да вкусят.
Вихър просто се съсипваше: летящата чиния ли да пази, която не проявяваше никакъв инстинкт за самосъхранение, или сестра си, чийто оптимизъм и безгрижие граничеха с нахалство. Почти безразсъдство.
Вихра се разхождаше сред трийсеттонните чудовища като сред ангорски зайци. Веднъж ритна един динозавър и го накара да вдигне крак, за да провери има ли гъби под него, няма ли. И най-интересното, че той се съгласи и смирено държа крака си във въздуха, докато нашата Вихра проверяваше.
Безумна постъпка! Очите на Вихър се разшириха до такива размери, че двама очни лекари с шест медицински сестри биха могли да ги прегледат, без да си пречат един на друг.
— Какво се чудиш? Гъделичкам динозавъра с панделката си по петата, затова стои кротко — разнежи се Вихра. — И зверчето обича ласката — погали динозавъра Вихра.
Брат й възрази, че това не е научно обяснение. Динозавърът, според него, бил в настроение да постои на един крак и толкоз!
От ден на ден влечугите ставаха все повече и повече. Сякаш не се занимаваха с друго, освен да се умножават. И явно се чувствуваха задължени да живеят в непосредствена близост с летящата чиния. Склонни бяха и в нея да се настанят. Което радваше Вихра. И което изтощаваше Вихър.
— Ясно е защо човек не се е появил в тая епоха! — сумтеше той.
Нощем беше още по-зле. Фосфоресциращи очи светеха като електрически фенерчета и пречеха на Вихър да спи. В събота вечер той изброи над хиляда фенерчета и пресметна, че ако няма еднооки създания, значи над петстотин чудовища дебнат наоколо.
Неделната утрин не потвърди изчисленията му.
— Може би динозаврите са довели и роднините си? На неделен излет? — хвана се за главата той.
Нашата Вихра обаче нехаеше. Кършеше папрат, опитваше я на вкус и — щом е сладка — хайде в устата на някой звяр.
— Престани да унищожаваш папратта! — загрижи се за бъдещето Вихър. — От нея ще станат каменните въглища. Ако продължаваш така, през двайсетия век ще има енергийна криза!
— Глупости!
— Това е доказано. Научно!
— Какво?! — Вихра беше готова да се бие. — Доказано е научно, че аз в момента дъвча каменни въглища? Ха! И да не си пипнал милите ми зверчета!
Вихър сграбчи сестра си и я метна в летящата чиния.
— Стига толкова!
Вихър прекара длан доста над устата си.
— До тук ми дойдоха твоите мили зверчета!
Вихър оповести решението си:
— Прехвърляме се в неозойската ера — там поне е пълно с бозайници.
Кой знае защо бозайниците не събудиха никаква симпатия у Вихра. Не искала да ги види дори! Тя оставала тук, при милите зверчета. Който заминавал — много му здраве!
Вихър дълго се препира с нея и удържа връх едва когато спомена, че брат им е сто на сто при себеподобните си.
— Тъй ли? — сепна се Вихра. — Ума ми не побира, че ти и Руфо сте бозайници! — извиси глас Вихра. — Впрочем ти винаги си бил съмнителна личност!
ОСМА ГЛАВА
Полетът от мезозойската до неозойската ера трая няколко секунди и летящата чиния увисна над непозната поляна. Не бяха идвали тук.
— Спокойно и безопасно място — одобри Вихър. — Особено ми харесва, че поляната е застлана със суха трева, сякаш нарочно е приготвена за нас — усмихна се Вихър. — Ще кацнем на мекичко — обеща Вихър.
Не кацнаха, ами направо се бухнаха в дълбока тъмна яма. Два метра и половина дълбока.
— Капан! — изкрещя той и се опита да дръпне скоростния лост.
По кой начин! Нашата Вихра седеше на ръцете му, радваше се:
— Май съм жива, но ми липсва…
Вихра замълча, проверявайки какво точно й липсва… В тъмното й беше трудно, обаче се справи. Помагаше си с ръце.
— Нищо не ми липсва.
В гласа й прозвуча весела изненада, като че ли беше получила твърде полезен подарък.
— Дори имам три крака! — Казаното бе съпроводено с охкане на ощипан човек.
— Този крак, който щипеш в момента, е мой — не преставаше да охка Вихър.
— Сигурен ли си? Може би другите два са твои? Тук има толкова много крака!
Вихър я остави да сортира многото крака и щом получи своя чифт, скочи. Има ли капан, има и хора. И той заприпира да вървят по-скоро при тях да питат за Руфо.
— А как ще излезем оттук? — премери с поглед високите отвесни стени Вихра. — Аз лично не мога да се катеря — предупреди Вихра.
— Аз лично ще използувам летящата чиния, а ти, ако искаш, се катери! Много ще ти прилича!
Измъкнаха се от капана, но после летяха съвсем малко. До края на поляната. Хрумна им, че първобитните хора ще получат мозъчен удар, инфаркт или друго (Вихра спомена дребната шарка), като ги видят да хвърчат, та отново се приземиха.
Вързаха летящата чиния с въже, повлякоха я след себе си, а след двайсетина метра вече имаха повод за кавга.
— Само аз ли ще влача? — попита Вихра. Вихър беше на мнение, че само той влачи. Въжето му протрило рамото.
— Аз какво, краката ли си клатя? — кипна Вихра.
Те продължиха да се обвиняват взаимно в мързел, неподозирайки, че би трябвало да се поздравят: освен летящата чиния теглеха още четвърт тон. Толкова тежеше лъвът, който се возеше в нея, и макар и за пръв път, беше му приятно: подушваше месо. Къде ли се беше скрило вкусното животинче? Той разтършува багажа и най-сетне докопа консервите със свинско варено. (Беше ги купил Кики, след като продавачът
