— Лошо! Нито ще се къпя, нито ще се давиш — съжали Вихър. — Извинявай, но се налага да мръднем с някой и друг милион години напред.
Да го извини ли? Та Вихра не можеше да отвори уста — огромната скорост просто беше сковала челюстите й.
СЕДМА ГЛАВА
Направиха още няколко скока във времето и докато Вихър изчисляваше дали земната кора се е втвърдила достатъчно, за да издържи тежестта на летящата чиния, Вихра прецени на око, че ще издържи.
— Пък и не съм закусвала сутринта и това много ще облекчи земната кора.
Той се съмняваше.
Тя настояваше.
Докато мръкна.
Тогава Вихър се отказа да спори и премина към действие. Чу се нещо, което напомняше несполучливия опит на Кики да пренесе сервиза за хранене от трапезарията до кухнята, без да го изпусне. Сега обаче трясъкът се дължеше на кацането на летящата чиния.
— Видя ли, че издържа? — Вихра имаше пред вид твърдостта на земната кора.
— Улучихме канара! — Вихър имаше пред вид само къс от земната кора.
Сестра му изскочи от летящата чиния, почука с пета по някакви зелени фаянсови плочки и възрази, че не — не познал.
— Кацнахме в баня. Най-после ще се окъпем.
— Баните със зелени фаянсови плочки в мезозойската ера ми се струват опасни за къпане — щракна с пръсти Вихър, като че ли щракането с пръсти и безпокойството са едно и също нещо.
И Вихра изщрака с пръсти и взе да се безпокои.
Чак когато съмна и видяха, че не са в баня, а на остров сред голямо езеро, се успокоиха.
Прибързано. Плочките под краката им се разшаваха, водата закипя от мехури и от нея щръкна дълга и дебела шия, която в горния край завършваше с огромна змийска глава, а в долния се съединяваше с острова. Значи бяха кацнали на гърба на…
— Ламя! — изписка възторжено Вихра. — Чудесен екземпляр!
— Това е ихтиозавър. Вид влечуги, изчезнали много отдавна.
Вихра не беше съгласна, че нейната ламя прилича на отдавна изчезнала. По-скоро й приличала на отдавна неяла…
Чудовището наистина показваше завиден апетит. Непрекъснато потапяше глава във водата и измъкваше оттам костенурки с размери на кухненски шкафове, които в огромната му паст се губеха като слънчогледови семки. И точно като слънчогледови семки ги хрускаше и плюеше черупките на петдесетина метра.
— Ако се яви на състезание по бързо люпене на семки, ще стане абсолютен световен шампион!
— И по далечно плюене няма да остане на второ място. — Вихра беше на път да разпита ламята участвувала ли е в такива състезания и на кое място се е класирала.
— Питай, питай! — поощри я Вихър. — Побеседвай си с нея. Много ще ти прилича!
— А ти?
— Аз лично нямам никакво желание да видя кецовете си изплюти на петдесет метра. Жал ми е за тях.
Вихра обаче не пожали кецовете му. Вихра започна беседата. Моля ви се! С тиролска песен я почна. Изглежда ламята обожаваше да слуша сутрин тиролски песни, защото веднага извърна лакомо глава.
Ами сега?
На Вихър му дойдоха триста идеи и той се спря на последната: да я хипнотизира. Безсмислеността на постъпката му би предизвикала нервен тик дори в парче отдавна изстинала лава, но чудовището не получи тик. То изслуша Вихровото:
— Не си гладна!… Не си гладна!… Не си…
И повтори:
— Неси гладна!… Неси гладна!… Неси…
— Браво! — изръкопляска Вихра, ала не се разбра дали хвали ламята, задето е проговорила, или укорява брат си, че е кръстил нещастното зверче Неси и му е внушил още по-голям глад.
Неси поръмжа минута-две с интонацията на Вихър, па ревна със собствена интонация:
— Неси гладна-а-а!…
Стой, та гледай уста!
Освен на челюстите, където всеки нормален звяр би трябвало да има един ред зъби, а не три реда като Неси, зъби висяха от небцето и стърчаха наляво и надясно от вътрешната страна на бузите й. Сигурно и под езика й никнеха зъби.
— И тя ходи все с език, надупчен като трамваен билет. — Вихър посегна към скоростния лост. Вихра му хвана ръката.
— Пусни ме!
Вихра не го пускаше.
— Пус-ни ме! — на срички изкрещя Вихър.
И Вихра премина на срички.
— Ня-ма!
Това била единствената жива ламя, която й говорела и я гледала дружелюбно, а той искал да избягат от нея. Да я оставят самичка! Без хора! Да лишат милото зверче от възможността да се оплаква някому, че е гладно!
— Забранявам ти да се отнасяш така грубо с Неси! — След всяка дума Вихра поемаше въздух, сякаш не говореше, ами плуваше. Във възмущението от брат си плуваше.
По-късно, спомняйки си тези мигове, тя твърдеше, че той не е употребил израза „Извинявай!“. А Вихър беше сигурен, че го е употребил. „Тъй и тъй, рекъл, Вихре, извинявай, но ще те ритна под коленете!“
Извинил се или не, ама я ритна. Вихра падна върху скоростния лост и летящата чиния се отлепи от гърба на Неси точно когато щракнаха зъбите й. Тя преглътна и усетила устата си празна, освирепя. За голямо удивление на езерото. То, бедното, помисли, че е дошло време да се мести другаде. Далеч от родните брегове. Неси така блъскаше и биеше с опашка водата, че дъното непрекъснато се оголваше и от силното слънце изсъхна и се напука.
Последва нещо като цирково представление. Единственото в мезозойската ера.
Неси се хвърли към летящата чиния, уверена, че този път няма да й се изплъзне.
— Почакай я — замоли Вихра. — Забравила е да ни каже нещо.
— Чакам, чакам…
И Вихър действително не мръдна до последния момент. Едва когато Неси връхлетя, дръпна скоростния лост и летящата чиния отскочи вляво. Това бе съпроводено със звук от перфорирането на дебел трамваен билет. Ама че зъбки!
Вихра изохка.
— Ако си е прехапала езика заради теб, да знаеш, че няма да ти го простя!
Неси изрева и ги погна в кръг по езерото.
Гонитба — дъхът да ти секне!
Е, първо секна дъхът на Неси. На летящата чиния нищо й нямаше. На багажа също. Още повече, че бидонът се беше наместил на мекичко — върху Вихра — и съвсем не се тревожеше дали летящата чиния скача вляво или вдясно, или се навива като гайка около дългата шия на Неси. За да я дразни.
Неси не издържа. Вяло плесна с опашка и потъна в езерото с тътнещ вой. Нещо като тежка дума, че
