— Тя изобщо не е като нас — обясни шепнешком Вихър. — Иначе мислиш ли, че ще оцелее в тоя зверилник? Слухът й лови не само обикновените звукови трептения, а и ултракъсите вълни. Направо човек- радиоприемник! — заключи Вихър.

Вихра не чу цялото обяснение, макар той да шушнеше в ухото й, но Тарабара, изтичала стотина метра напред, прояви жив интерес. Нещо като любознателност.

— Ултракъсите вълни ядат ли се? А радиоприемникът хапе ли?

Първият урок по радиотехника в каменния век ненадейно се провали — от какво?

Земетресение!!!

Земята се разцепи и погълна летящата чиния. Всичко стана бързо и лесно, сякаш точно там бе пришит цип и земетресението го отвори и затвори с напълно подходящ звук: рр-рт! — надолу, рр-рт! — нагоре.

Сигурно защото му беше единствената, сигурно защото без нея беше загубен, Вихър не можеше да гледа как летящата чиния потъва в земята. Обърна се с гръб. Но и по гърба му личеше: отчаян е като парашутист, който е забравил парашута си в къщи и се е сетил за него едва когато е скочил от самолета.

Впрочем веднага изживя и падането без парашут. И то не сам.

Тримата заедно излетяха нагоре, сякаш изхвърлени от гигантски батут. Гледайки от птичи поглед как земята се чупи, гърчи, дипли, Вихър прецени, че земетресението е над десет бала по скалата на Рихтер. Самият Рихтер не би дал на никое земетресение повече от девет бала. Скалата му е такава.

— Не е прав Рихтер! — изпъшка Вихър, когато тупна долу, а Тарабара и Вихра се стовариха върху него.

Излитането и падането се редуваха без всякакво разнообразие за нашия Вихър: Тарабара и сестра му неизменно го яхваха, което на петия път му дойде до гуша.

Тарабара сега-засега не се оплакваше (те, земетресенията, биваха доста чести, та им беше свикнала), но стигнеха ли пещерата, щеше да се уплаши.

Така и стана. Огромен камък беше затулил входа на пещерата, а реката, от която пиеха вода, беше изчезнала.

— В природата нищо не се губи — философски забеляза Вихър. — Щом тук нещо е изчезнало, значи ще се появи другаде — предрече Вихър.

От пещерата се чуха тревожни викове и се разбра, че реката се е появила там. Тарамбуците не можеха да я изпият цялата. Тарамбуците бяха обречени. И Тарабара занарежда погребална песен, придружена с погребален танц: щом не могат да изпият реката, значи ще се удавят в нея.

Ритуалните песни и танци се радваха на голямо уважение в каменния век. Нещо повече — без тях нито съмваше, нито мръкваше. Иначе защо хората молеха с песни и танци слънцето и луната да изгреят? Без тях не беше убит нито един мамут — песни и танци предпазваха от неуспех всеки лов. Без тях гръмотевичната буря би вилняла цяла година, но хората я прокуждаха с песни и танци. Изобщо, как ли щяха да я карат хората без тях?

Вихър слуша, гледа как Тарабара пее и танцува, па довлече дълъг кол и го подпъхна под камъка, запушил входа на пещерата. Нещо като лост. От първи род.

На камъка толкова му трябваше — отвътре налягаше водата, отвън Вихър напираше с лоста — и той се отмести. Мощна струя, като че ли няколко пожарни команди се бяха спотаили в пещерата с насочени флангове, отхвърли Вихър назад. Камъкът се търкулна след него, но необяснимо защо го прескочи и продължи сам по-нататък. Случва се с някои камъни. Неочакван беше и капризът на реката да се върне в старото си корито. Все едно че си каза: щом нищо не ми пречи да тека тук, вече не ща! Случва се с някои реки.

Въпреки това тарамбуците се измъкнаха от пещерата с лодка. Когато видеше що за лодка си бяха намерили, на лицето на Вихър щеше да разцъфти такава широка усмивка, че за посаждането й щеше да потрябва доста широка саксия. Ако някой рече да сади усмивки, разбира се.

Ала Вихър още не виждаше лодката. Гледаше друго: внушителната жена, която плесна с ръце да започнат песни и танци. По случай избавлението на племето.

— Тя е майка Тарамбук, вождът на племето — включи се във веселбата Тарабара. — Виждате ли ръцете й? — танцуваше Тарабара. — Какви са големи! — пееше Тарабара. И други такива тананикаше.

Вихър и Вихра клатеха в такт глави: да, това е майка Тарамбук, вождът на племето; да, ръцете й наистина са големи; да, майка Тарамбук е най-силната жена на света. Но твърдението на Тарабара, че като я срещнели, мечките сами спирали дишането си вместо да чакат майка Тарамбук да ги души, им се стори прекалено.

— Туй вече е култ към физическата сила! — отсече Вихър и най-после видя лодката, около която танцуваха тарамбуците — благодаряха й, че ги е спасила от удавяне.

Летящата чиния!

Ето кога цъфна широката усмивка върху лицето му.

— Туй вече е култ към превозните средства! — пропя той и включвайки се в танца, се добра до летящата чиния, за да й направи бегъл технически преглед.

— Изобщо тук всичко се издига в култ! — мърмореше той, когато го заподхвърляха нагоре от признателност, че е отместил камъка.

След танца майка Тарамбук избуча с невероятно дебел глас, че това племе (Вихър и Вихра) спасило племето на тарамбуците. Затова трябвало двете племена да се обединят.

— Повече хора в лова — по-добре — завърши майка Тарамбук.

Тарамбуците не умуваха дълго — мигновено последва танц и песен на обединението.

Вихър и Вихра не се посрамиха. Изтанцуваха кратко танго, шепнейки си:

— Струва ми се, че ги благоразположихме.

— Струва ми се, че не.

— Може би бозата…

Виж, бозата спечели докрай благоразположението на тарамбуците. Те я изпиха на големи глътки, а Вихър и Вихра си размениха многозначителни смигвания. В смисъл: ако не с друго, ще останем в историята като първите хора, донесли боза в каменния век. После майка Тарамбук взе да изрежда богатствата на племето. Имали дълги, къси и чепати тояги, имали камъни с дупки и без дупки, имали най-различни кожи, имали костени игли и други такива полезни неща имали.

— А вашето племе? — обърна се тя към Вихра, понеже не се съмняваше, че именно тя е вождът на другото племе. Нали е жена.

— Ами… — заплете език Вихра. — Ами ние си купихме телевизор…

Вихър я настъпи.

— Не забравяй: в каменния век сме!

Нашата Вихра се поправи:

— Каменен телевизор. Цветен. По първи канал прожектират индианския филм „Синовете на Великия камък“, по втори играят пиесата „Много камъни за нищо“, по трети изпълняват операта „Севилският камък“…

Вихриният език се развърза:

— Имаме и каменно радио, та слушаме „Каменната соната“, а на каменен грамофон въртим плочата „Заблеяло ми камъче“.

Вихриният език съвсем се развърза:

— Пък да не говорим за кулинарното ни изкуство! Варим супа каменни топчета, панираме камъни алангле и пълним палачинки с конфитюр от горски камъчета…

През цялото време Вихър я настъпваше и щипеше, докато накрая тарамбуците си внушиха, че така той изразява възторга си от тези нечувани, но каменни (значи полезни!) неща.

Майка Тарамбук също не разбра кой знае какво от речта на Вихра, но под натиска на тарамбуците (те изразиха одобрението си с току-що възприетия от другото племе начин — изредиха се да я настъпват и щипят), каза:

— Да.

После двамата вождове се оттеглиха да уточнят останалите подробности за обединяването на племената, а Тарабара замъкна Вихър в пещерата. Тук вече се бяха събрали всички тарамбуци. Кой седеше

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату