потвърди, че е спал добре предишната нощ, но нямат консерви от телешко варено.) Да не беше миризмата, лъвът щеше да се закълне, че консервите не са животни. Тъй де, такива лъскави, кръгли, без нито един крак! За всеки случай тресна с лапа най-близкото безкрако животно и то мигом си пусна месото. Това му хареса и лъвът организира същински погром над консервите. Трепеше ги една подир друга. Докато не са избягали…
Когато въжето протри и другото му рамо, Вихър избухна.
— И тъй, и тъй си клатиш краката, поне седни в летящата чиния, та да няма съмнение, че влача и теб!
Вихра, убедена, че напълно е заслужила почивка, тръгна.
И веднага се върна.
— Вече си починах, върви ти. — Гласът й не беше бодър.
Вихър, на свой ред убеден, че му се полага почивка, също тръгна и също веднага се върна.
— И аз си починах. — И неговият глас не беше бодър.
Затътриха летящата чиния в пълно мълчание.
Не си говореха.
— Не ти ли се стори… — не се стърпя по някое време Вихра.
— Стори ми се — призна Вихър.
— Не съм виждала лъв да яде консерви…
— А! Ти не си виждала да яде и хора, ама скоро…
Вихра хукна. Вихър я последва. Тичаха един подир друг.
Оставаха още доста консерви, но лъвът вече не се боеше, че ще офейкат. Как ще офейкат без крака! Виж, другите животинки, двуногите, хем престанаха да го возят, хем побягнаха. Към най-високото дърво. Нещо като топола.
Лъвът след тях. Скок!… Скок!… Скок!… Да им попречи да се качат на тополата.
Ах, как тичаха Вихър и Вихра! Обувките им бяха сигурни, че ще останат здрави и след сто хиляди километра. Понеже не докосваха земята.
И все пак лъвът щеше да ги настигне, но се случи нещо, което по сила и страховитост не може да се опише. Може само да се чуе. Бледа представа за него би дала виеща с пълна мощ параходна сирена със стерео ефект. При условие, че някой изобрети подобна ужасия.
Изненадан от шумотевицата във въздуха, лъвът направи невероятното: зави в обратна посока, без да се приземява, набра скорост и, бух, в храстите. Чак там се приземи.
А какво бе смайването му, когато дръзна да подаде глава и съгледа безобидно същество. Момиче. С черна коса. Цялото в кожи. То седеше на земята и едновременно надуваше пет-шест кокалени свирки и блъскаше камък о камък — стараеше се непременно да привлече вниманието му. Като че се беше родило и пораснало само и само да го дочака точно тук, точно днес и да му се предложи за закуска. Нима? Лъвът мразеше да си задава въпроси на гладно и, скок, скочи връз закуската.
— На ти една закуска! — гмурна се под него момичето.
Лъвът изживя разочарованието на вратар, скочил да лови висока топка, а тя, проклетата, да мине между краката му. По-близо до левия. Изживя и падането в дълбока тъмна яма. Два метра и половина дълбока.
— Вкарах ли те в капана, вкарах ли те! — изплези му се момичето. Сякаш показването на език и подигравката са едно и също нещо.
— Ще гониш приятелите на Тарабара, а? — заплаши го момичето с оръжието си — дълга и къса тояга.
Така Вихър и Вихра узнаха, че тя се казва Тарабара и ги приема за свои приятели.
Лъвът долу беснееше. Някой неопитен наблюдател би помислил, че пръстта от стените на ямата се рони от ноктите му (той не губеше надежда да се изкатери, макар лъвовете-алпинисти да са твърде рядко природно явление), но едва ли щеше да отгатне истинската причина — пръстта се ронеше от ревовете му.
Тия ревове породиха страх. Страхът безпристрастно се раздели на две равни купчинки и се настани във Вихър и Вихра. Помогна им да се изкачат до върха на тополата (те искаха и по-нагоре) и ги върза там. За около час.
След час Тарабара ги уговори да слязат. Беше им разказала вече всичко за себе си, за племето на тарамбуците, поканила ги бе на гости в пещерата — те живеели в пещера…
Вихър и Вихра приеха поканата (щом в пещерата не развъждат лъвове — бива), но, оплакаха се, нещо им пречело да се смъкнат от тополата.
— Какво пък ви пречи? — покатери се при тях Тарабара. — Нищо не ви пречи — разузна наоколо Тарабара. — Сега ще ви помогна — залови се за работа Тарабара.
Вихра остана с впечатление, че са я хвърлили, а Вихър — че са го изритали долу. Е, впечатленията понякога се различават… Тарабара ги успокои:
— С вас ли съм, няма страшно! — И тутакси (ако и това не беше страшно!) халоса Вихра с късата тояга.
Вихра подскачаше, а Тарабара я пердашеше вече и с дългата тояга.
Вихра пищеше, а Вихър беше в захлас от точността на ударите.
— Още веднъж я тупни!… Още веднъж!… Дай и аз…
Вихра доста трудно проумя, че не я бият, а я спасяват от някаква чудовищна мравка. Ако не бяха тоягите, тя отсега нататък щеше да си купува само по една обувка. И то дясна. Понеже мравката бе захапала онази част от левия й крак, на която обикновено се носи лява обувка.
Малко след това Вихър щеше да си спести парите за шапка. Просто нямаше да има къде да я слага: нещо хвъркато кацна на главата му и Тарабара замахна и с късата, и с дългата тояга. Когато дойде на себе си, Вихър благодари за тоягите. Дори се зарадва на цицината, голяма колкото чаена чаша — иначе хвъркатото щеше да пробие с клюна си толкова дупки в главата му, че в тях биха се побрали чашите на цял сервиз. Заедно с чайника.
Той обиколи проснатата на поляната птица, премери с крачки разперените й криле и попита Тарабара защо така лекомислено нарича този двуместен безмоторен самолет орел. Даже клюнът му не беше типично орлов — дължината му би задоволила всеки уважаващ себе си щъркел, а формата му напомняше свредел на сонда за геоложки проучвания. Тия проучвания ги правят геолозите. Когато търсят полезни изкопаеми.
Колко силен трябва да си, за да приспиш с един удар подобно страшилище! Вихър с уважение погледна Тарабара и помисли, че само играта на мускулите й би докарала безсънни нощи на кой да е олимпийски шампион.
Работата, разбира се, не беше само в играта на мускулите й. Тарабара притежаваше и други незаменими качества, без които Вихър и Вихра не биха стигнали до пещерата. Щяха да бъдат толкова пъти ухапани, одраскани, ужилени, оскубани, разкъсани, сдъвкани и глътнати, че при най-груба сметка на линеен метър им се падаше по пет-шест вида смърт. А на квадратен метър — и повече.
На всяка крачка нещо ги дебнеше, но Тарабара необяснимо как надушваше опасността, доста преди самата опасност да се е насочила към тях.
А как виждаше! Остротата на зрението й напълно оправдаваше липсата на бинокли в каменния век.
Погледне Тарабара чистото като измита кристална ваза небе и им викне да залегнат в тревата: стършели летят насам, отровни!
— Къде ги виждаш тия стършели? — чуди се Вихър. — И то отровни! — чуди се Вихра.
И двамата много се чудят.
Но, естествено, залягат в тревата и чакат. Докато дойдат стършелите, минава толкова време, че Вихър изчислява: Тарабара ги е забелязала от двайсет километра!
Майчице, колко големи бяха! Вихра изтърси, че точно от тези стършели по-късно са произлезли врабците. А още по-късно се научили да чирикат. И престанали да бъдат отровни.
Със слуха си Тарабара съвсем ги смайваше.
— Не е честно! Ушите й не са по-дълги от моите — обиди се по едно време Вихра, че ушите им са еднакви, а в сравнение с Тарабара е почти глуха.
