друга през рамо, се досещаха, че те са причина племето да мълчи сега-засега. Нали вождът е в състояние да ги запокити в главата на Вихър при първата дума? Или при втората, ако Вихър говори по-бързо!
Колкото и да бяха много пещерите и наколните жилища, един ден свършиха (без да намекнат с нещо, че Руфо ги е посещавал) и когато под летящата чиния зажълтяха пясъците на пустинята, Вихър си отдъхна.
— Племето поумня! Край на матриархата!
— Бегом за вода! — не схвана веднага промяната в общественото си положение Вихра.
— Не предпочиташ ли лимонада? Студена? — подсмихна се Вихър.
— А?! — изписука Вихра. У вождовете винаги се наблюдава отслабване на гласа. При загуба на властта.
Ставаше все по-горещо и жаждата нахълта в летящата чиния. Пребърка трескаво багажа и доволна, че не намери капка вода, впи смукалцата си във Вихър и Вихра. И на тях ще им изпие влагата! Ще ги изсуши отвън и отвътре! Ще ги превърне в сухари! В мумии! В ситен пясък! В нейното царство — пустинята — затова има толкова пясък. Ситен.
Жаждата беше неутолима в старанието си.
— Вода! — захленчи с пресъхнали устни Вихра и взе да хули брат си. — Къде е ползата от твоята глупава техника, щом не е изобретила машина за получаване на вода от пясък?
Вихър сухо се озъби. И неговата уста беше пресъхнала.
— Твоето изкуство нали е по-умно! Точките ти нали са с неограничени възможности! Нарисувай си синя точка и пий от нея бистра водица!
Замълчаха. После мълчаха още. Но това беше мълчание с такъв вкус, че накрая Вихър плю.
— Да потърсим оазис — предложи той и летящата чиния се спусна ниско над пустинята.
— Ами ако и те не са изобретени още? — съмняваше се Вихра. — Сред дюните не виждам нищо подобно на оазис — твърдеше Вихра, макар представата й за оазис да беше доста смътна. Нещо като… никаква.
И все пак тя първа го забеляза.
— Оазис вляво! С един извор и две палми! — изкрещя така възторжено, че всеки би се досетил: ще се бухне в извора с главата надолу и ще пие, ще пие… И целият й вид ще показва, че няма нищо по-нормално от това първо да размътиш водата, а после да пиеш.
Вихър съобразително приземи летящата чиния извън оазиса (да не размъти водата в извора) и се втурна след Вихра, чудейки се кога е тренирала галопиране по пясък.
Впрочем и него си го биваше, но разстоянието до зелените палми не намаляваше. В смисъл, че си оставаше същото.
Случаят беше напълно ясен — мираж!
— Това е мираж! — развика се Вихър. — Чакай! Мираж е!
Нашата Вихра не чакаше.
— Какво като е мираж? — прескочи една доста висока дюна тя. — Важното е да се напием с вода! — прескочи наведнъж две дюни тя.
Не, Вихра нямаше никога да спре своя галоп. Жаждата непрекъснато щеше да я гони. Съществуват ей такива хора, дето не се уморяват цял живот да тичат подир нещо, просто защото никой не е успял да ги убеди, че е мираж. Вихър си представи безкрайна картина: минават дни, месеци, години, а те тичат ли, тичат към оазиса. Дрехите им остаряват, пък и те: Вихра побелява, на него брадата му се влачи по земята — трудно е да се подстригваш в движение — и той се препъва в нея. С десния крак.
— Вихре, извинявай — осени го решението как да действува. Отстрани приличаше на нещо като спъване. С десния крак.
Дълго след като прахът се слегна, Вихър не можеше да се ориентира: нали ей тук спъна Вихра, нали ей тук трябва да бъде?
Вихра наистина вдигна прах тук, но се намираше там — десетина метра напред. Инерция при голяма скорост.
Той пристъпи към нея и се постара лицето му да изглежда виновно, та Вихра по-малко да се сърди.
Тя лежеше, но в позата й напираше въпрос:
— Нарочно ли ме спъна с десния крак?
Вихър така се колебаеше между „не“ и „да“, че накрая каза:
— На.
Вихра го разбра по своему.
— Ръката ти за прошка няма да поема! Ще лежа и нека пясъкът ме засипе. Отгоре ще останат да стърчат само обувките ми. Който мине, ще ги сочи с пръст и ще пита: „Ах, чии ли са тия обувчици?“ И все ще се намери добър човек да му каже: „Ох, това са обувчиците на Вихра, която не стигна миража, защото брат й я спъна!“
— А ти какво искаш? Да препускам след теб, докато се загубим в пустинята, пясъкът наистина да ни засипе и отгоре да останат да стърчат само обувките ни, та да ги сочат с пръст и да се присмиват: „Хи-хи, това са обувчиците на Вихра, дето гонеше миража, и кецовете на глупавия й брат, дето не я спря!“
Пясъкът не беше наясно защо нашият Вихър говори за загубването в бъдеше време. Той вече бе затрупал следите от стъпките им, а дюните добре бяха скрили летящата чиния. Само въздухът продължаваше да трепти като над загрят до бяло котлон.
На мястото на изчезналия мираж скоро се появи дългокрако камилче.
— Този двугърб мираж не ми допада — намръщи се Вихра. Разреши му да се маха и отстъпчиво отбеляза, че ако в този сектор на пустинята е абсолютно наложително да се появяват миражи, предпочита да са във формата на потоци, реки, морета, океани или друго, но да е водно.
Въпреки предпочитанията й двугърбият мираж отказа да изчезне. Поклащаше се на дългите си крака, приближаваше се.
— Интересно нещо са миражите — отсъди Вихра. — Тичаш след тях — бягат, не им обръщаш внимание — навират ти се под носа — обвини ги в противоречивост Вихра.
Тя не се задоволи да каже само:
— Къш! Назад! Махай се! Стопявай се!
А посипа миража с пясък. Най-сетне намери върху кого да излее (по-точно да изсипе) яда си от жаждата и жегата.
Ритна ли я камилчето? Според Вихра да, два пъти.
— Иначе какво беше това „пфу, пфу“, което ме повали на земята?
Вихър многозначително мълчеше и тя сама установи новото свойство на миражите.
— Плюят по два пъти.
Вихър взе да я убеждава, че камилчето е истинско и Вихра съвсем се разсърди.
— Сега аз — посочи се тя, — понеже то било истинско — посочи камилчето тя, — ще седна да го паса, тъй ли?
— Аз лично възнамерявам да го яхна — рече Вихър, — защото непременно ще ме заведе или в оазис, или при хора, а ти, ако искаш, сядай да го пасеш. Много ще ти прилича!
— Може да се язди?! — Учудването на Вихра бе съпроводено с жест, който спокойно би минал за ръкомахане, ако не завърши върху гърбицата на камилчето. То коленичи и тя не закъсня да го възседне.
— Защо се настани отзад? — учуди се на свой ред Вихър, но без ръкомахане. Вихра не скри:
— За да не ме наплюе пак.
Вихра допусна:
— Вятър духне, песъчинка му влезе в окото, а то нали е глупаво, ще си каже: пак тая Вихра — и ще ме наплюе.
Вихра призна, че се е застраховала:
— А така ти си между нас.
Потеглиха и тя скоро се убеди, че във всички сектори на пустинята е наложително да се появяват миражи.
— Привиждат ми се разни глупости — вяло съобщи тя. — Представяш ли си, виждам половин египетска пирамида!
