— Дойде ли ми, на корито ще го направя! — зарече се Сплескания нос. — А може би корито става от всеки роб? — сети се изведнъж Сплескания нос. — Може би лъскавата обица не е най-важното за направата на едно корито? — въодушеви се Сплескания нос, дръпна първия изпречил се пред очите му роб и го повали на пясъка.
Сега водата падаше отвисоко върху голия гръб на роба и шуртеше почти като в шадраван.
— Хрю-хрю — изгрухтя тъжно дон Есклависта. — Никой не се грижи за моите наслаждения. Защо не ми помагате да дишам? Искате да се задуша? Който иска това, да му бъдат ударени сто тояги по петите!
Сплескания нос нарочи десетина роби, че искали блаженият господар да се задуши и им удари по сто тояги.
— Ще дишам или няма? — попита за намеренията на околните дон Есклависта.
— Ще дишаш, господарю, ще дишаш — спусна се към него Сплескания нос и започна да разтваря и свива ръцете му, сякаш правеше изкуствено дишане. Чу се особен звук. Не че приликата между дон Есклависта и несмазана врата беше кой знае каква (той дори брава нямаше), но белите му дробове скърцаха по същия начин.
— А защо блажените ми уши се съмняват, че шадраванът е истински?
Сплескания нос подскочи. Край! Господарят откри измамата! Сега непременно ще нареди да му ударят сто тояги по петите! Той се завъртя уплашено и внезапно изпита такава радост, че имаше вероятност и въобще да не му мине и да е весел и на собственото си погребение: робът с лъскавата обица се връщаше! Носеше нещо.
Че носи нещо и какво точно, Вихър и Вихра видяха по-добре, защото се бяха покатерили на пирамидата да наблюдават от високо посрещането на блажения господар.
Хълцането на Вихър почувствува, че става къде-къде по-учестено и доста гръмко.
— Какво искаш? — шътна му Вихра. — Сто тояги по петите?
— Не виждаш ли, че тъкмят летящата чиния за шадраван? — хлъцна Вихър. — Слизам да си я взема, ако ще двеста тояги да ми ударят по петите! Може пък от туй да спра да хълцам, знам ли?
Все пак той не слезе. Мотивира се, че най-важните механизми в летящата чиния са херметизирани и че теорията му за пряка връзка между петите и хълцането е ненаучна. Има такива теории. Както например, че пълноценността на хората зависи от цвета на кожата им.
Унесът на дон Есклависта от шуртенето на любимия му шадраван бе прекъснат от важна мисъл.
— Хрю-хрю, а защо никой не отваря блажените ми очи, за да видя как върви строителството на гробницата, където ще почива блаженото ми тяло след като умра и където ще идвате да роните горчиви сълзи за мен? Който не плаче тогава, ще му бъдат ударени сто тояги по петите!
Сплескания нос отдели десетина роби, които според него нямало да плачат тогава, и нареди да им ударят тоягите още сега, а сам се зае да раздипля бузите на господаря.
— О! — извиси глас дон Есклависта, когато Сплескания нос налучка едното му око и го отвори. — Какво вижда моето блажено око? От пирамидата е издигнат и шестият ред? Невъзможно! Привижда ми се, защото съм изморен и изтощен. Трябва да си почина. Докато спя, погрижете се за конете и камилите — животните са скъпи, затова ги нахранете и напойте добре. На робите никаква храна — те са мързеливи!
— Да заспиш и да не се събудиш! — тихо пожела Сасахара.
Въпреки пожеланието му и приспивните песни на робините дон Есклависта се събуди след няколко минути.
— Хрю-хрю, защо ме държите гладен? Искате да умра от глад? Който иска това, да му бъдат ударени сто тояги по петите!
Сплескания нос пак набеди десетина роби, че копнеят за гладната смърт на блажения господар, и ги изпрати да си получат тоягите.
Три робини взеха да пъхат храна в устата на дон Есклависта, четвърта го поеше с вино и все пак той смогваше и да яде, и да пие, и да раздава правосъдие.
— Хрю-хрю, защо в пилафа има ориз? На готвача — сто тояги!… Защо на хляба само коричката е препечена? На хлебаря — сто тояги!… Защо лимоните са кисели? На градинаря — сто тояги!… Защо сладкишите са сладки? На сладкаря — сто тояги!… На робинята, която опръска блажения ми нос с вино, също сто тояги!
После, уморен от яденето или от раздаването на наказания (трите любими възглавници на дон Есклависта никога не можеха да определят причината за умората му), той потъна в дрямка. Не точно дрямка, а нещо като полусън, полумечта…
Зелената възглавница, подпираща лявото му ухо, шушне, че не бива така: ето, яде — значи работи, поти се, изтърква си зъбите. Защо? Защото робите са лениви. Трябва да застави две-три робини да дъвчат вместо него. И да гълтат.
Какво наслаждение!
О, робите могат да вършат всичко вместо него — продължава да го увещава зелената възглавница — да спят, да кихат и други такива — мързи я да изрежда всичко зелената възглавница. Но за това са нужни много роби. Хиляди. Милиони. Цялата земя (плоска като лицето на Сплескания нос) от край до край да е само негова. И пълна само с негови роби.
Хубаво, нали?
— Хрю-хрю, хубаво — мърка дон Есклависта и поляга на жълтата възглавница.
Мекотата ли, цветът ли на възглавницата, или и двете заедно, му навяват още мечти за наслаждения. Едни такива сладостни, сладостни… Ето, той е голям колкото слон. Защо трябва да бъде толкова голям? За да изяжда цял овен на едно ядене, а не половин, както сега. Голямо наслаждение!
Робите му са здрави, яки. Защо? За да издържат не сто, а хиляда тояги по петите. Те ще врещят, докато ги бият, а той ще слуша и ще си яде овена. Целия. Голямо наслаждение!
Робините му — всичките хубави. Всичките танцуват и пеят. Той ги гледа, слуша и си яде овена. Целия. Голямо наслаждение!
След като изживее земните наслаждения (бавна работа най-вече заради целия овен) дон Есклависта примъква главата си на черната възглавница. И се отдава на наслажденията, които го очакват в задгробния живот.
— Хрю-хрю, отсега трябва да мисля за задгробния живот — пъшка дон Есклависта, защото мисленето винаги го изтощава. (Той затова забранява на робите да мислят — да не се изтощават, а да работят!)
Пък ето какво ще бъде тогава: гробници, гробници, гробници — от край до край по земята гробници. И всичките негови. Полежи век в тази, пренесат го в онази — скучно е да лежиш все на едно място!
А какви гробници ще бъдат! Отвън каменни (да не го смущават разни звуци), отвътре пухени (да му е мекичко). И покрай него всичките му роби. Изнасят замърсения въздух и внасят чист: планински, морски, влажен, сух — според настроението му. С делви ще го носят. За разнообразие може и дъжд да носят. Пак с делви. И облаци. И гръмотевици, ако му се прииска. Пак с делви. Ще го хранят и поят. Ще разхождат коне край главата му, та да си избере най-добрия за езда. И други такива.
Въобще, задгробният му живот ще бъде къде-къде по-хубав от земния.
Дон Есклависта с мъка се откъсна от задгробния живот и се втренчи в пирамидата.
— Хрю-хрю, значи блажените ми очи не ме мамят!
Дон Есклависта бе очарован.
— О, вдигнат е и шестият ред!
Дон Есклависта посочи двете статуи на пирамидата.
— И украсата е започната вече!
Той се вгледа и попита Сплескания нос от какви съображения е украсил гробницата му със статуи на роби. Какъв е бил тайният му замисъл?
— Те не са статуи — взря се Сплескания нос. — Те са живи.
— Живи?! С мръсните си крака върху моята гробницата! Ох, никой не мисли за наслажденията ми! Тъжно ми е! — настоя за съчувствие дон Есклависта и се просна на възглавниците.
— Разбрах! — разбра Сплескания нос и препусна към пирамидата да смъкне Вихър и Вихра.
След малко дон Есклависта се надигна и се чу шум на късащ се чаршаф. Всъщност той кратко нареди:
— На двамата роби, осквернили с мръсните си крака гробницата ми, по сто тояги!
