Сасахара е източник на всички земетресения, пожари, наводнения и други такива бедствия досега и отсега нататък.
Сасахара нищо не рече.
— Значи си роб.
Сасахара нищо не рече.
— Роб на дон Есклависта, приемаш ли?
Сасахара пак нищо не рече.
— Разбрах! Приемаш — ритна го Сплескания нос и се провикна към галерата: — Ехей, цялото село, всички приемат да станат роби! Носете веригите!
Веригите донесоха, ала не ги върнаха обратно на галерата. Кой ще се сети, когато яде пердах, хем да бяга, хем да прибира туй, що е донесъл?
Сасахара натупа лично Сплескания нос. Не може да се твърди с положителност, че юмрукът му се е целил все в носа на злополучния роботърсач. Много вероятно е да го е докоснал само веднъж, но следата от това докосване остана завинаги. Нещо като вечен спомен.
По някои възгласи, чути на идване, галерата очакваше да се върне натоварена до борда с жива стока. А отплува даже олекнала — веригите останаха на брега. И ръждясаха. Няма вериги, дето да не ръждясат рано или късно.
Но една нощ, след около месец, галерата пак дойде и то не сама, а с още пет.
На разсъмване хубавото село (отпред със синьото море, отзад със зелената джунгла), превърнато в пепел, се сбогува с окованите си във вериги жители.
Роби. Роби на дон Есклависта.
Сплескания нос се провираше между тях и заничаше в лицата им. На всеки поотделно.
— Търся — дърдореше той, без да го питат, — търся оня, дето ме би по носа, та да го набия и аз — заканваше се той. — Ама така ще го бия по лицето, че носът му ще се подаде на тила!
Дали със заличаването на носа бе изфирясала и паметта му, или по рождение си беше тъп, но той не позна Сасахара.
— Не — каза нашият Вихър, чул историята за заробването на Сасахара. — Сплескания нос е тъп по наследство — и дедите, и прадедите му са били тъпи. Дори съм виждал маймуната, от която е произлязъл. Висеше на опашката си на един клон и най-умното й развлечение бе да пада по нос.
Приближи се Вихра с толкова посърнала походка, че разговорът между Вихър и Сасахара усети: ей сега ще го прекъснат; няма да се съобразят, че е интересен. Ще поведат друг разговор. Нищо и никакъв. Направо глупав.
— Аз отивам на лекар — изтърси Вихра. — Получила съм или слънчев, или топлинен удар — изключи трета възможност Вихра. — Къде е поликлиниката? — помоли да я упътят Вихра. Знаела, че на всяка работна площадка има медицински пункт. Малък, но добре уреден. С хладилник. От тая жега закопняла да прекара остатъка от живота си в камерата на хладилник.
— Вихре! — викна строго Вихър. — Как ти идват на ум подобни глупости!
— Да, глупости са — не оспори тя. — Мираж. Викам му къш, но той не изчезва и все ми се мержелее тичаща палмова гора…
В далечината, ту скривайки се зад дюните, ту показвайки се, наистина тичаха палми. Вихър дори чу как влачат усуканите си корени по пясъка и шумят с големите си листа.
— Аз… — Вихър искаше да предупреди, че ще хлъцне, ала не успя — разхълца се. Сякаш хълцането и изненадата са едно и също нещо.
След малко палмите щяха да спрат и щеше да се изясни, че не са тичали самостоятелно, а с помощта на носещите ги на рамо роби.
Винаги е така: което тича, по някое време спира. Я защото се е уморило, я защото е стигнало, закъдето се е затичало.
— Обаче, който хълца — рече Вихър, — случва се да не спре цяла година — продължи да хълца Вихър.
Подир палмите пристигна изворът. Пак носен от роби. Е, да качат извор на рамо те не можеха, разбира се, но домъкнаха глинени улеи и ги наредиха един до друг. Под наклон. Горе изливаха вода, долу я събираха в делви, подаваха си ги от ръка на ръка и пак ги изливаха…
— Нещо като перпетуум-мобиле — хлъцна Вихър. — Макар че вечна машина… не може да се построи… защото противоречи на закона… за съхранение на енергията — на пресекулки каза Вихър. — Интересно… каква ли енергия… поддържа моето хълцане?
Нашата Вихра се разбърбори. Не знаела какво е туй перпетуум-мобиле, но ако тая машина осигурявала вода на робите, значи била полезна. Одобрявала я. Харесвала я. Въобще някои страни от техниката приемала. Допадали й на характера. И други такива набъбри.
Вихър не чу за настъпващите промени в характера на сестра си. Беше зает. Хълцаше:
— Аз ще си хълцам поне две години!
Сплескания нос също беше зает. Крещеше:
— Не се туткайте, мръсни ленивци! Господарят е наблизо, а палмите още не са посадени, шадраванът още не е готов! Къде е?
Той шибна роба с лъскавата обица, който носеше голямо корито (всъщност шадравана), камшикът се омота около краката му, робът политна и го изтърва. Не ще и дума, можеш да останеш здрав като тупнеш на пясък, стига да не си глинен. А шадраванът беше глинен.
Брей че много парчета! Най-различни. Различни, обаче единодушни: Сплескания нос е виновникът! Ала нито едно парче не се учуди, че той се нахвърли да бие роба с лъскавата обица. Би го дълго.
— Разбрах! Нарочно счупи шадравана, за да ме злепоставиш пред блажения ни господар! — хриптеше той. — Тичай да търсиш друг! — риташе го той.
Робът безпомощно се гърчеше. Къде в пустиня ще намериш шадраван! Освен ако някой керван е минал оттук и е загубил коритото си за пране…
Зад дюните се вдигаха облаци прах и сред тях нещо шаренееше — очите да ти се вземат!
— Блаженият господар пристига!
Сплескания нос раздаваше удари наляво и надясно с такъв замах, че камшикът, кажи-речи, се стоварваше най-често върху собствения му гръб.
— Кой ме бие? — изрева той и разкрил кой, зарева друго: — На колене, кучета мръсни! На колене, мръсни чакали!
Пъстроцветната носилка на дон Есклависта приспивно се поклащаше върху раменете на осем яки роби, а отстрани яздеха на камили множество телохранители, въоръжени с копия и лъкове. Зад тях се влачеше внушителна върволица роби, натоварени с делви, амфори, мехове и разни други потребни неща. Като клетка с тигри например. Носена пак от роби. Изобщо робите мъкнеха всичко необходимо за блажения господар.
Носилката нареди да спрат. Носилката позволи да вдигнат копринените й завески и пред очите на посрещаните лъснаха безброй възглавници, възглавнички и лежащият на тях дон Есклависта. Лицето му имаше толкова много бузи и всичките толкова дебели, че напълно скриваха носа и очите. Само месестите устни потвърждаваха, че това все пак е лице.
— Хрю-хрю — мръдна горната устна на дон Есклависта и робите усърдно размахаха над главата му паунови ветрила.
— Хрю-хрю — мръдна долната устна и Сплескания нос се разтрепера господарят си иска шадравана! Ако сега блажените му уши не чуят шуртенето на водата, ще си изкара сто тояги по петите.
Всички достойнства на Сплескания нос начело с глупостта излетяха от широко разтворените му очи и в тях се настани кръгъл страх.
Той отчаяно измуча:
— Бързо шадравана!
Трима роби застанаха един до друг, двама се покатериха на раменете им, а най-отгоре се изправи трети. Той пое делвата с вода и въпросително погледна Сплескания нос: като няма корито, върху пясъка ли да я излее?
Онзи с лъскавата обица още не идваше.
