— Малко са — насърчи го Сплескания нос.
— Двеста.
— Малко.
— Триста.
— И хиляда са им малко — ухили се Сплескания нос. — Аз ги хвърлих на тигрите — похвали се Сплескания нос.
Любимите възглавници на господаря полетяха една подир друга върху него. Нещо като градушка.
— Ти си решил да ме разориш? — перна го зелената възглавница. — Да съсипеш живата ми стока! — повали го жълтата възглавница. — Кажи какво заслужаваш! — запуши му устата черната възглавница.
— Пъф-пъф-пъф! — отвърна приблизително Сплескания нос, а като изплю възглавницата, отвърна по- ясно: — Разбрах. Сто тояги по петите.
— Малко са.
— Двеста.
— Малко.
— Триста.
— И хиляда ще са малко, за да те научат да пазиш стоката ми!
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Преди да ги хвърлят на тигрите, Вихър и Вихра спечелиха уважението на робите. От всички страни долиташе:
— Брей, колко са смели!
— Отиват с усмивка, без да им трепне окото…
А смелостта, усмивката и това, че не им трепваше окото, се дължаха на печално недоразумение. Нещо като самозаблуждение.
Когато ги смъкнаха от пирамидата, те още не знаеха сетнешната си съдба.
Но ето, Сплескания нос нареди:
— Свалете им веригите! — И се изхили особено.
Въпреки че продължаваше да хълца, нашият Вихър прие хиленето му за доброжелателно. Значи доя Есклависта е разбрал грешката на надзирателите, които ги взеха за избягали роби, и начаса е заповядал да ги освободят! Да му се не надяваш на тоя дон Есклависта!
Веригите сваляха по други причини: грижеха се за зъбите на тигрите. Естествено, Сплескания нос не сподели с Вихър и Вихра грижите си, а рече:
— Водете ги натам! — Той посочи носилката на блажения господар и Вихра си помисли, че дон Есклависта гори от нетърпение да им се извини за грешката. Ще му се! Никакви извинения! И тя гори от нетърпение да му каже мнението си за робството, за неговите сто тояги и други такива.
Затова те бодро-бодро крачеха, а когато отминаха носилката на дон Есклависта и ги поведоха към палмите, предположиха, че той е там. На по-дебела сянка. Дори когато стигнаха клетката с тигрите и ги набутаха в нея, дори тогава още вярваха, че дон Есклависта е там. Да не би при тигрите да няма сянка?
Вратата хлопна след тях, ключалката изщрака, Сплескания нос се изхили (същото хилене, но този път не звучеше доброжелателно).
Тигърът и тигрицата, дремещи в ъгъла, се надигнаха.
— Сега вече хълцането ми ще секне по независещи от мен причини — хлъцна Вихър.
— Аз си отивам — разбърза се Вихра, сякаш щеше да изпусне детското предаване по телевизията.
— Да? Ти си отиваш? — с насмешка попита Вихър. — Не забравяй да притвориш вратата след себе си, за да не става течение! — ядно хлъцна Вихър и бръкна в джоба си за някакво оръжие — поне с отвертката никога не се разделяше.
Последва мълчание, запълнено с гръмотевичен диалог на погледи, чрез който Вихър и Вихра изясниха безизходното си положение. Влизайки лековерно в клетката, бяха загубили нещо съвсем малко. Всъщност бяха загубили и най-малката надежда да се спасят.
Тигърът беше по-кръвожаден. Не защото беше кафяв, а защото искаше да блесне в най-благоприятна светлина в очите на тигрицата. Ще скочи сега, ще затисне с лапа робинята, с другата ще отдели най- вкусното парче, с третата ще го метне елегантно към муцуната й. На четвъртата лапа ще се подпира — няма как — иначе ще се пльосне на земята и това едва ли ще мине за елегантно. А елегантността винаги прави добро впечатление (знаеше го от времето, когато живееше с бялата тигрица). После с един удар ще повали роба. Силата винаги прави добро впечатление (знаеше го от времето, когато се радваше на благоразположението на петнистата тигрица).
Той се надвеси над Вихър и Вихра. И така си остана.
По едно време тигрицата нервно го изблъска встрани, с което го уведоми за две неща: тя поема работата в свои лапи и отсега нататък да не се надява на нейното благоразположение. Некадърник кафяв!
Тигрицата излъга. Тя не пое работата в свои лапи, а застина над Вихър и Вихра в глупешката поза на кафявия некадърник. Каква е тази миризма? Отвратително! Как може живо, топло, сочно месо да мирише така непоносимо? Да бягат! Ако вкусят от тоя ужас, ще се отровят или най-малко поколенията им ще се изродят. Не, по-добре три месеца да гладуват, отколкото да затрият тигърския род!
Тигърът и тигрицата се свиха в най-отдалечения ъгъл на клетката и затиснаха носовете си с лапи. Непознатата миризма прииждаше на талази, на талази към тях. Знае ли се, може би от нея окапва козината и се ослепява? Или, не дай боже, зъбите омекват… И други такива.
— Видя ли? — хлъцна Вихър.
— Как се сети? — не вярваше още на необикновеното избавление Вихра.
— Как! Бъркам в джоба за отвертката, то едно оръжие срещу тигри — вятър, ама колкото да ги сплаша, и напипвам шишенцето с бензина. Тигрите ръмжат, а аз чувам гласа на бабчето: „Така си умирисал апартамента на бензин, че тигри да докараш тук, няма да изтраят — ще рипнат от балкона с главата надолу!“
— Като взе да ме пръскаш с бензин, помислих, че си откачил от страх — припомняше си Вихра. — А то не било, а то не било — ликуваше Вихра. И се силеше да се усмихва весело. Макар че усмивката й се мръщеше от бензина. Какви нещица е изфабрикувала цивилизацията! Щом зверовете не понасят миризмата им, как ли ще патят хората, дето ги произвеждат и живеят сред тях!
— Н-да… — проточи Вихър. — Дай ми ти нафталин, тютюн, паркетол, мазолек, морфин, уиски…
Той поиска още деветнайсет съставки, от които щял да забърка невероятна смес. Сива на цвят. Намазват се с нея и, при желание, остават цял живот в клетката, а тигрите употребяват за възглавници. Без никаква опасност тигрите да ги сбъркат с истинско месо.
Вихър пак се напарфюмира с бензин и тръгна:
— Ще се гушна между тях и ще си хълцам! Просто за демонстрация…
Оттук натам всичко се разигра пред погледа на Сплескания нос. Той лежеше по корем на дебела греда, та наблюдаван от високо, приличаше на щастливец след корабокрушение, прегърнал единствената непотънала мачта. Всъщност търпеше наказанието си.
Дон Есклависта лично отброяваше тоягите. Нещо като удоволствие си доставяше.
— Бягат! — изхриптя Сплескания нос.
— Как ще бягаш? — не схвана дон Есклависта. — Остават ти още шейсет тояги — излъга с пет тояги дон Есклависта и кимна на бияча да налага по мъжки.
Биячът беше странно същество: с толкова тънки ръчички, че да не бяха ръкавите, спокойно ще ги вземеш за дебели пръсти. И все пак никой не биеше по-жестоко от него. Едни твърдяха, че черпел сила от краката си, които сякаш бяха дебелели за сметка на ръцете, други — че бил изучил основно петите (нощем
