се нещастният роб. — Спипа ли го да тича с празни ръце, Сплескания нос ще го пребие!
— Може би по-справедливо ще бъде да слезем — предложи Вихра.
— Ще бъде — хлъцна Вихър. — Ще се хвърля с главата надолу, та дано престане проклетото ми хълцане!
И той се хвърли.
Вихра нарече постъпката му безразсъдство и потърси по-нисък клон, за да се смъкне внимателно на земята. Докато търсеше обаче, се подхлъзна и полетя от палмата със съжалението на падаща отвисоко мишка, че не е прилеп. Но това вече не беше безразсъдство, а случайност.
— Аз дойдох — оповести тя и с тези думи успя да изплюе половината пясък, напълнил устата й. Вихър не й каза добре дошла.
— Къде си?
Вихър не каза къде е — само кецовете му стърчаха от пясъка.
— Загубан! — рече да ги прибере Вихра, а те се измъкнаха заедно с някакви крачоли. — Защо си е хвърлил панталона? — възмути се Вихра. — Остава и ризата си да е заровил и да е хукнал съвсем гол!
Вихра измъкна ризата и когато вече очакваше, че няма какво да вади от пясъка, оттам се подаде главата на Вихър.
— Спря ли поне да хълцаш? — попита съчувствено тя, защото усети, че е настроен да крещи. Сякаш тя го бе забила в пясъка.
Вихър изкрещя и хлъцна. Едновременно, та нищо не се разбра. Или се разбра?
Иззад близката дюна изскочи робът с лъскавата обица.
— Нося шадравана, нося го — уплашено повтаряше той, все едно че именно той беше разбрал какво крещи Вихър.
— Дай шадравана на мен — хлъцна Вихър. — Аз ще го нося.
— Ами аз? — уплаши се робът. — Аз с празни ръце ли ще тичам? — погледна ръцете си робът. Не беше му се случвало подобно нещо. Дори пръстите си не можеше да изправи докрай — все си стояха свити от навика да носят нещо.
— Няма да тичаш с празни ръце. Ще отнесеш на Сплескания нос думите ми: щом стигне морето, да скочи в него и да се удави, иначе ще се срещне с мен и ще съжалява, че не се е удавил!
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Те, навиците, особено добрите, имат високо мнение за себе си. За да ги придобие човек, години са нужни. Затова се удивиха как е възможно за по-малко от час Вихра дотам да свикне да влачи нещо на гръб, та сега се опитва да нарами летящата чиния.
— Как ще я мъкнем? — пъшкаше под тежестта й Вихра. — Двамата заедно или ще се редуваме? — надяваше се на помощта на брат си Вихра. — А най-леко ще бъде да я пързаляме по пясъка — предлагаше Вихра.
— Аз лично възнамерявам да летя, а ти, ако искаш, се пързаляй по пясъка. Много ще ти прилича!
— Да, всъщност, да… Може! Накъде ще летим? Към Хеопсовата пирамида да търсим Руфо? — намести се в летящата чиния Вихра.
Вихър отвърна, че Руфо ще почака. Него, така или иначе, ще намерят. Но трябва да побързат към галерата на дон Есклависта, докато не са хвърлили Сасахара на тигрите, нали?
Вихра рязко наклони глава вляво, сякаш нещо й увисна на ухото — тежеше й, че първа не се сети за Сасахара.
И заприпира:
— Защо се бавим? Защо не тичаме към галерата?
— Преди да тичаш, няма ли да определиш в коя посока е морето?
— Аз смятам натам…
— Накъде?
Вихра посочи с ръка половината хоризонт.
— Ами ако е натам? — прибави другата половина Вихър.
— Не е. Абсолютно съм сигурна!
Вихър се съмняваше.
— Знам я аз тая абсолютна сигурност! — Той разгърна няколко карти, свери нещо по компаса и насочи летящата чиния на север.
Скоро под тях засиня морето. Вихър натисна спирачката.
— Няма я галерата. И треска не се мярка.
— На дъното е.
— Смяташ, че е потънала?
Не, смятала, че такъв богат робовладелец притежава поне две-три подводници. Със средна водоизместимост. Мислела…
— Ааа, ти мислиш? — Особеният блясък в очите на Вихър подсказваше, че той може и да крещи, но засега ще се задоволи само да повдигне вежди. — Подводници в робовладелския строй?!
— Да-да. Значи кацаме на галерата — начаса предложи разумен проект Вихра, за да заличи лошото впечатление от подводниците, — прорязваме с ножовка веригите на робите и ги освобождаваме, нали тъй?
Последва снизходителна усмивка.
— Ама ние ще се спуснем като гръм от ясно небе и докато дон Есклависта се съвземе от изненадата…
— Пак ще ме оковат във вериги!
— Защо само теб? А мен?
— Теб няма. Понеже аз ще бъда главният герой в освобождаването на сахарците!
С тези думи Вихър зае най-подходящата за главен герой поза: небрежно разкрачени крака, небрежно отпуснати ръце и в допълнение небрежен или по-точно пълен с пренебрежение поглед към всякакъв род и вид бъдещи премеждия.
— Ти само ще помагаш да осъществим моя сценарий за освобождаването на робите! — прехвърли пренебрежението си главният герой и към Вихра.
В първата част на сценария се предвиждаше да приводнят летящата чиния и да застигнат галерата на големи скокове — за заблуда на противника. Ако дон Есклависта погледне случайно към летящата чиния, да я вземе за подскачащ делфин.
Вихра попита с някакво лошо предчувствие:
— Да не ме караш да издавам звуци на делфин?
— То се разбира от само себе си. Започвай!
— Интересно защо твоят сценарий не включва намирането на галерата, а само подскачане и делфински звуци!
Галерата ли? Да, виж, беше забравил, че галерата още не е намерена. Случва се. Вихър издигна летящата чиния и с голяма скорост кръстоса морето надлъж и шир. Пак я нямаше. А може би не са я видели поради голямата скорост?
Точно така излезе. Съзряха галерата в един залив и прелетяха няколко пъти над нея, за да разузнаят тя ли е, не е ли. Тя беше. Имаха късмет да останат незабелязани, защото всички долу бяха заети. Робите разтоварваха камъни, надзирателите размахваха камшици и тояги, а дон Есклависта ядеше печения си овен, та никой не вдигна глава нагоре.
— Я сега да чуя що за делфин си! — напомни Вихър задълженията на сестра си.
Атмосферата наоколо се разреди — толкова дълбоко пое въздух Вихра.
— Туту-у… туту-у…
