— Доста смело, наистина. Заради едното къпане аз не бих се решила.
Тъй като сахарците му метнаха въже, у Вихра се прокрадна съмнението, че той може би не е скочил да се разхлажда в морето и енергично се включи в спасителната акция.
— Хей-ррупп!!! — изкрещя така мобилизиращо, че двайсетте чифта ръце дръпнаха въжето по-силно от необходимото, Вихър прелетя над палубата и цопна отвъд.
— Хей-ррупп!!! — изкрещя още по-мобилизиращо Вихра и всичко се повтори, с тази разлика, че брат й прелетя в обратна посока.
Тигрите и акулите престанаха да се ръфат. Нещо прелиташе и цамбуркаше ту отсам, ту оттатък галерата. Същото нещо дереше гърло, риташе с крака, пускаше мехури под водата и най-недвусмислено показваше, че е живо. Тоест, бива го за ядене.
Без да се наговарят, те се разпределиха от двете страни на галерата. Едната група щеше да има късмет. Но се надяваха и двете.
— Зверовете разбраха — викна Вихър, хвърчейки за трети път над палубата, — че ще ме разкарваш насам-натам — ядоса се Вихър при четвъртия полет, — ти не разбра!
— Стига си викал, че ми пречиш да те спасявам! — караше се Вихра, когато той прелиташе за пети път, шести, седми…
Сасахара приложи прост, но ефикасен начин за въдворяване на тишина — запуши с длан устата на Вихра. Резултатът от това действие бе незабавно видян върху палубата във вид на мокър Вихър, изхвърлящ по литър вода на всяко кашляне.
После той продължи да кашля в летящата чиния, а галерата отплува натам, където отпред синееше морето, отзад зеленееше джунглата и изпепеленото село очакваше колиби от палмови листа.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Проведе се летящо съвещание. В смисъл, че летящата чиния летеше, а Вихър и Вихра се съвещаваха.
— Сега накъде?
— Все едно, само да не е горещо!
Вихър напомни, че са тръгнали да търсят не удоволствия, а Руфо, червенокосия.
— Руфо, разбираш ли? — наблегна той. Разбирала.
— Ако Руфо е на екватора, ние заради твоето удоволствие ще се втурнем към полюса, нали? Това ли искаш да кажеш?
Не искала да каже това.
— Ами тогава?
За тогава изобщо не мислела да се изказва.
И други такива си размениха.
После помълчаха. После едновременно заговориха.
Двата остри монолога като две куки се мъчеха да изплетат диалог. Напразно. Докато Вихра се изтощи. Тогава Вихър се сети, че Руфо се интересувал как са свързани доспехите на средновековните рицари в лакътя и коляното.
— Много важно от техническа гледна точка.
Тази гледна точка според нашата Вихра беше глупост.
— Ако Руфо е в средновековието — допусна тя, — причината е единствено изкуството — подчерта компетентно тя. — Живописта специално е била на такава висота — вдигна ръка тя, за да отбележи висотата на живописта по онова време.
Спориха дълго; взаимно се убеждаваха; припомняха си разказите за Руфо; обсъждаха характера му, изреждаха способностите му и в края на краищата се споразумяха, че да, Руфо е при рицарите. А дали технически, или естетически съображения са го завели при тях, ще им каже той самият, като го намерят.
— Все пак дано не е горещо при рицарите — закри съвещанието Вихра.
Така решението беше взето и летящата чиния се понесе към средновековието. Нашият Вихър не се съмняваше, че рицарите там са в по-голямо количество, отколкото в другите епохи.
И не се излъга.
Поле. Голямо. Покрито с преспи сняг. Отгоре вее леден вятър, а между вятъра и преспите — рицари. Истински.
— Колкото щеш! — радваше им се Вихър. — Можеш да си избереш когото искаш, да му смъкнеш доспехите и да разгледаш как са свързани в лакътя и коляното.
Рицарските войски явно се занимаваха с нещо. Впрочем в момента не се занимаваха с нищо, но личеше, че аха-аха ще започнат. Едната войска беше построена в равнобедрен триъгълник, другата в съвсем правилен кръг, което говореше за изключително военно майсторство. В средата на тези две геометрични фигури яздеха пълководците и ревяха команди. Вятърът ги отвяваше и никой не ги чуваше, но това не намаляваше важността им. И че трябва да бъдат изпълнени незабавно. Случвали са се такива работи с военните команди в средновековието. Пък и по-късно. Но никой вятър не е успял да ги отвее съвсем.
— Защото трябва още нещо освен вятъра — рече Вихър. — Започва.
— Кое? — не разбра Вихра.
— Войната.
Забиха барабани. Екна музика. Войските тръгнаха една срещу друга. Миг преди да се срещнат, един рицар от триъгълника и един от кръга скочиха от конете си и се юрнаха в противоположни посоки.
— Така ли трябва да започне?
— Кое? — не разбра Вихър.
— Войната.
Двамата рицари търчаха, що сила имат. Всеки бягаше да спасява живота си, уверен, че другият го гони. Тежките брони и дълбоките преспи сняг, в които затъваха до пояс, скоро изцедиха силите им. Единият запълзя на четири крака, другият се затъркаля презглава.
Този, дето пълзеше, беше къде-къде по-войнствен, защото все се дереше:
— Не ме гони! Ще се обърна и ще отсека страхливата ти глава!
Собственикът на страхливата глава се търкаляше на зиг-заг и отчаяно пищеше:
— Олеле, майчице!
И в триъгълника, и в кръга настъпи смут. Рицарските редове се люшнаха. Дали искаха да последват дезертьорите пълзешком и търкаляйки се презглава, или изразяваха нетърпение да пролеят незабавно кръвта си, не можеше да се отгатне. Пълководците обаче вярваха в последното.
— Ей сега ще започнете! — успокоиха ги те. — Ей сега ще си пролеете кръвта! — И попитаха ще се намерят ли доброволци да върнат страхливците в бойните редици.
Намериха се. Всички се втурнаха да ловят страхливците и само след два часа ги домъкнаха. Но докато ги ловяха, десетина от доброволците потънаха в близкото блато, други десет се загубиха в далечната гора, трета десетка изчезна неизвестно къде, ала пълководците бяха доволни: бойният дух и дисциплината бяха възстановени. Не без усърдието на военната музика, която непрестанно свиреше. Създаваше нещо като жизнерадостно настроение преди сражението.
В средата на бойното поле се гърбеше невисок хълм, на който стърчеше хилава джанка, а под джанката седеше още по-хилаво човече. Главата му в горния край имаше особена форма. Сякаш някой я беше размекнал по специален начин и я беше натискал с плоска чиния, докато се втвърди. Да. Дори ръбът на чинията личеше, който всъщност беше челото му. Човечето дращеше с гъше перо по дълъг пергамент и писукаше със слаб и неясен като линията на хоризонта гласец. Изглежда не му идеше отръки да пише, без да писука.
— О, ти, който четеш тия редове, излезли изпод перото на най-правдивия летописец — о, възхищавай
