се! — После се почеса с перото по носа.
— Ако имаше нос, и перото щеше да се почеше, защото и на него не му е ясно от кого да се възхищава читателят — рече Вихър.
— Така де, летописецът не е ясновидец, за да прозре, преди да е почнала войната, кой ще победи — баронът или графът, та него да възпее — рече Вихра.
Летописецът предпочете да възпее природната картина. По-безопасно беше. Природата си е природа независимо кой умира и кой побеждава…
И написа:
— О, възхищавай се от най-кървавата битка, която се води в този най-студен ден на това най-снежно поле, което е под това най-сиво небе… — Като стигна до небето и нямаше какво природно да възпява оттам нагоре, той пак се почеса по носа и сведе поглед към бойното поле.
Ужасна гледка. Нещо като масово клане, в което не се разбираше кои са касапите и кои говедата.
Рицарите се мушкаха с копия, сечаха се с брадви, бъхтеха се с боздугани, а доспехите им дрънчаха, звънтяха и вдигаха шум до облаците. Че и по-нататък.
Но в цялата бъркотия летописецът долови, че надмощие има баронът. Неговата войска, построена в триъгълник, така беше подбрала кръгчето на графската, че то приличаше повече на квадрат.
— Значи, ура за барона! — оживи се летописецът и написа: — О, под това гладко сиво небе, което е гладко като кожата на баронесата — о, най-гладката! — храбрите рицари от ордена на Светата Джанка — о, най-храбрите! — направиха на пух и прах войската на граф Бонвиван! О, най-големият пух и прах!
В този миг, когато съдбата на графските рицари беше кажи-речи решена, граф Бонвиван се развика:
— Стоп, стоп, стоп! Край на войничката! Ще позакуся!
Баронът измуча от мъка и слезе от коня си. О! О!!! Каква непоносима болка му причинява графът! Тия негови закусчици! От предишните войни баронът знаеше: закуската на графа е безкрайна по време, безкрайна по лакомия!
— Непоносимо! — Той свали шлема си и така се почеса по бузата, че си разклати кътниците.
Но нямаше как — трябваше да чака.
Докато слугите на графа приготвяха трапезата на Хълма на джанката, баронът яростно препускаше напред-назад с изваден меч и пресмяташе колко рицари би убил, ако онзи не беше огладнял.
— Пет!… Десет!… Двайсет!…
И колкото повече се ядосваше, толкова повече растеше броят на лишените от честта да загинат под меча му.
Графската закуска продължаваше и баронът се разбесня съвсем. Заби меча си до дръжката в една снежна пряспа. Мечът опря в замръзналата земя и се зарадва. Дали пък няма да се върне в първообраза си? О, той помнеше, че преди да го изковат в меч, беше палешник. И вероятно защото и тогава, и сега проникваше дълбоко във всичко живо, в самия живот — достигаше до същността му — беше проумял, че сто милиона пъти е по-добре да ореш земята и след теб да никне жито, отколкото да посичаш хора и след теб да никнат кръстове.
Барон фон Криг имаше по-повърхностен поглед върху живота от меча си и го измъкна от пряспата.
— Ще извикам на двубой неколцина от моите рицари, за да се поразкърша!
И щеше да ги убие, разбира се, ако в същия миг не се разнесе ситият глас на графа:
— Готово, готово, готово! Позакусих. Барон фон Крит, аз ви хвърлям ръкавичката си и ви обявявам втората си войничка за днес!
— Приемам с най-голямо удоволствие! — избоботи нетърпеливо баронът и възседна коня си.
Този път войската на графа бе по-нападателна (изглежда закуската си казваше думата) и взе да притъпява върха на баронския триъгълник.
Летописецът се паникьоса.
— Има защо! — влезе му в положение Вихър. — За написаното графът ще го разпъне на четири коня!
— Или ще го пече на бавен огън — допусна Вихра, защото й беше студено.
И летописецът знаеше, че това го чака. С треперещи пръсти той смачка пергамента и се опита да го глътне. Без да го дъвче. Нямаше време. Книжната топка заседна в гърлото му и почти го задуши.
— Какво пък — окуражи се летописецът, — ще дишам по-малко.
Приготви втори лист, но той макар и неизписан, по нещо му напомняше първия. За всеки случай глътна и него и чак тогава започна отначало:
— И на това най-снежно поле, което е бяло като ръцете на графинята — о, най-белите! — славните рицари от ордена на Светия Хълм — о, най-славните! — направиха на пух и прах войската на барон фон Криг! О, най-големият пух и прах!
— Стоп, стоп, стоп! — развика се отново граф Бонвиван.
С половин глава пълководец да беше, пак не би спрял боя тъкмо когато победата му беше въпрос на минути. А граф Бонвиван го спря.
— Жаден съм — оплака се той. — Ще си пийна винце — прибра меча си той.
Въпреки че това спасяваше войската му от разгром и унищожение, барон фон Криг възмутено скочи от коня.
— Зная какво представлява жаждата му! — крещеше той. Знаел я още от предишните войни. На графа нямало да му стигне цяла бъчва!
Не позна. Графът се задоволи с една бъчва и обяви третата за този ден войничка.
Баронът възседна коня си и подхвана невиждана атака. Нещо като отмъщение за пропиляното време. Победата несъмнено щеше да бъде негова и тогава летописецът, възхваляващ графа, щеше да се върти на колелото на мъченията или щеше да стърчи забучен на кол! Не веднага, естествено — победителите са великодушни почти цяло денонощие, пък после разчистват сметките си с летописците, написали даже половин комплимент за техните врагове.
Пергаментът в ръцете на нещастника се разтрепера — сега щяха да го сдъвчат отгоре-отгоре и да го глътнат. Без вода.
Страховете му се оправдаха. Летописецът захвана нова хроника, но докато изрисува с особено старание: „О, непобедимият барон фон Крит — о, най-непобедимият!“ — войната пак беше прекъсната. Заради тортата на графа.
Това не беше обикновена торта, а нещо като шедьовър на кулинарното изкуство, с диаметър около два метра, на четири етажа.
На първия етаж щастливо усмихнати селяни, направени от захаросани бадеми, оряха шоколадови ниви с фонданени волове, запрегнати в рала от сусам. На втория етаж рицари от сладки сухари яздеха бисквитени коне с опашки от истински конски косми, сражаваха се с копия и боздугани от шекерени пръчки и локуми на клечки. Зад тях се извисяваха мармаладени замъци с накацали по сводестите прозорци пищни дами от желе и орехови ядки. Те бродираха с левите си ръце кърпички от разбити на сняг белтъци, а с десните махаха на рицарите.
Третият етаж беше излят от карамелизирана захар. Черни монаси с нахлупени до носа качулки палеха многобройни клади, на които бяха вързани пеещи радостни химни вещици.
На четвъртия етаж в трон от пчелен восък седеше памукшекерен крал, гледаше с умиление към долните етажи и се почесваше…
При появата на тортата наличниците на графа и барона сякаш станаха прозрачни. Това на пръв поглед беше невъзможно, защото бяха железни и издържаха удар на меч, но така или иначе всички видяха как графът лакомо се облизва, а лицето на барона усилено смесва цветовете на лоена свещ, неузрял лимон и дълго лежал в земята пиринч.
Наоколо беше толкова тихо, че се чуваше въртенето на очните ябълки на рицарите, които се споглеждаха.
Не, това баронът не очакваше. В предишните войни нямаше торти! Той изхриптя, като че ли по погрешка бе пъхнал меча не в ножницата, а в гърлото си, и то с дръжката напред:
— Нима допускате, че един фон Криг ще чака да изядете всичко туй — от селските рала до краля?!
— Да, да, да! — свали шлема граф Бонвиван. — Ще ме почакате да си изям тортичката — потри
