— Значи не става за ядене! Ами телето?
Пезънт размаха ръце.
— Нали знаеш: като теле пред майка си — първо то се шльопна във водата.
Абатът въздъхна като канибал, от чиято уста са изтръгнали тлъст кокал и вдигна очи нагоре.
Да бяха разширили двойно дупката на покрива, тя пак нямаше да проумее защо привлече вниманието му. Какво й е интересното? Дупка като дупка. Е, дъжд вали през нея, сняг — и толкова. Ама ха, де! Втренчил се в нея, сякаш ще я купува!
Не, абатът разсъждаваше как да стигне до нея.
Чу се далечно изсвирване, което Вихра взе за автомобилен клаксон, а Вихър за нещо друго, но не уточни какво.
Пезънт поклати глава.
— Баронът свиква рицарски турнир. Сигурно графът е отишъл на лов с графинята, пък баронът не може да стои със скръстени ръце, докато почне следващата война…
— Аа — обеща Вихър, — ще се погрижим да не стои със скръстени ръце! Хайде, Вихре! — И те напуснаха колибата.
Абатът, добрал се най-сетне до дупката в сламения покрив, гледа дълго навън, надявайки се да разкрие тайнственото изчезване на вещиците. Никого не видя. Надникна обратно в колибата — и там никого не видя. Впрочем кравата и Пезънт бяха вътре, но другите двама и телето липсваха. Това беше подозрително!
— Дали не са под кравата? — надвеси се той и, както винаги се получава, когато се държиш за сламка, полетя надолу.
Друг на негово място би лежал, докато му се оправи изкълченият врат, той — не. Беше решил да провери под кравата и провери. Намери само телето. И това вече беше съвсем подозрително!
Когато пак се закатери към дупката, видът му беше направо нещастен. И то не заради изкълчения врат, а от огорчението, че вещиците бяха избягали.
— Върни ми ги, господи! — примоли се той. — Върни ми ги, че много ми трябват!
Погледна през дупката и си каза, че дори цял живот да остане кривошиест, днес господ му помага. Зърна метлата. Кръглата! На дъба току до колибата. После зърна и ония двамата да се катерят по дъба. Вече нямаше нищо подозрително. Ясно беше.
— Тия са вещиците! — прекръсти се абатът и се втурна след тях с радостен смях. С който всяка хрътка би била горда, защото по нищо не отстъпваше на най-изкусния лай.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вихра донесе наръч сухи клони, хвърли ги върху снега и удобно се настани отгоре.
— Същинска ложа! — похвали се тя. — Оттук великолепно ще наблюдавам целия турнир — обясни тя.
На Хълма на джанката и околовръст бяха опънати шатрите на рицарите. Оръженосци дърпаха нанякъде опърничави коне или конете ги влачеха в обратна посока. Херолди надуваха къси и дълги фанфари. Разни знамена се вееха.
— Значи ще наблюдаваш? — попита Вихър. — Седнала или легнала? — поиска допълнителни сведения Вихър.
Вихра нямаше определено предпочитание и се изпъна по корем.
— Чудесно! — огледа я Вихър с искрено съчувствие, защото тя дори не подозираше какво я чака. — Ей тъй, както си легнала по корем, ще допълзиш до ония коне и ще ми доведеш един. Разбира се, по-млад. Ще участвуваме в турнира.
Вихра бързо схвана, че е дошло времето да натрият носа на барон фон Криг. Ох, как ще го натрият! Виждаше й се също така разумно тя да доведе кон, понеже вероятността конят сам да дойде при тях беше минимална.
Тя събра вежди. Сякаш оставането с една вежда над двете очи предхожда много умна мисъл.
— И за пълзенето си прав — отсъди Вихра, — ако отида права, разни любопитни оръженосци и рицари ще ме питат дали ще участвуваме в турнира, как ще натрием носа на барон фон Криг, от кой рицарски орден сме…
И други такива излишни въпроси щели да й зададат.
Хубавото на многото коне е това, че можеш да избереш който ти хареса. По вкус. Вихра не се съмняваше в изтънчения си вкус и от пръв поглед избра един жребец. Сив. Че какво като е сив? Вихър не каза какъв цвят го иска. Тя си припомни целия разговор, с всичките му подробности, но не си спомни да е заръчвал: „Вихре, не ми води сив кон!“ Как обаче да го примами? Припомни си още веднъж разговора и пак не си спомни Вихър да е давал указания: „Вихре, примами този сив кон тъй и тъй!“ Значи брат й не се съмняваше в способностите й.
Конят разсеяно пощипваше сухи листенца от един храст и много се озадачи като чу „пис-пис“. Да не би това „пис-пис“ да означава, че наблизо има котки? И квачка с пиленца, защото някой ги мами с „кът-кът“ и „пили-пили“?… Конят наостри уши. „Кучи-кучи“ ли? Ето, и кучета се появиха вече. Той изпръхтя обезпокоен: около него щъкат разни домашни животни, а той не ги вижда. Дали не ослепява?
Вихра се ядоса. Как да накара този глупав сив кон, който само тресе уши и пръхти, да дойде при нея? Какво сега? И тя ли да тресе уши и да пръхти?
Идеята й се стори наивна само в началото, ала щом я обмисли от всички страни, реши, че не е съвсем наивна. Защо например да не изцвили с глас на млада кобилка? Общият език винаги предразполага към доверие и току-виж сивият кон повярвал, че племенницата му го кани да пасат заедно…
Когато Вихра запълзя към конете, брат й я изпроводи със състрадателен поглед. Горката! После състраданието му се изпари, понеже Вихра се обърна по гръб.
— Ще получа кон, когато се наспи! — недоволно измърмори Вихър.
Не. Тя продължи да пълзи по гръб и то още по-бързо. Сега вече Вихър се уплаши. Скоростта, която развиваше сестра му, без да следи посоката, щеше да я отведе кой знае къде. Като нищо ще отмине конете, ще се изкатери на хълма и ще тресне с глава джанката! А тя (не главата на Вихра, а джанката) нали е нещо като свещена! Барон фон Криг едва ли ще изслуша оправданията й. Просто ще заповяда да я разпънат на четири коня и край — имаше една Вихра — станаха четири! И то не цели!
Вихър затвори очи, представи си ужасната гледка и дори чу цвиленето на конете, с които разпъваха сестра му. Обаче нещо в цвиленето му прозвуча близко, като че ли му напомняше някого… Той веднага отхвърли подобна мисъл, защото никога не беше имал познати коне. Но миг по-късно призна, че ако не с коне, поне с Вихра се познава. А че цвили тя, и то доста сполучливо, осъзна още преди да отвори очи и побесня срещу нея. Разкрещя се, без да го е грижа дали фон Криг ще го разпъне на четири или на осем коня.
— Стига си цвилила! Хвани коня за юздата и го доведи!
Простотата на съвета беше поразяваща. Вихра чак се обиди и се зарече, щом се завърне в къщи, да прочете де какви книги намери за водене на сиви коне.
Сивият кон направи двояко впечатление на Вихър. Все едно че някой прекара отвесна черта през лицето му, не забравяйки да раздели и носа на две равни половинки. Лявата буза и съседните на нея части грееха в усмивка. От окото бликаше топлота и Вихър с половин уста (да не забравяме — и тя беше разполовена!) благодареше или нещо подобно. Вихра разбра, че той одобрява мечовете, затъкнати в седлото на коня, но когато Вихър изстреля няколко формули за коефициента на електрическото съпротивление на слоновата кост, от която бяха изработени дръжките на мечовете, отказа се да го разбира.
Другата половина на лицето му беше изкривена от ярост. А прехапаните до бяло устни съскаха:
— Как си позволи да ми доведеш тази кранта! Не виждаш ли, че е посивяла, та чак побеляла от старост! За двубоя с барон фон Криг ми е нужен съвсем млад кон! Кон, който предизвиква възторг!
— Откъде да ти го взема тоя съвсем млад кон?
