петицата беше най-внушителната цифра.
И други такива си бръщолевеха дамите, милвайки с погледи победителя.
А победител беше все барон фон Криг.
От началото на турнира той беше убил на място четирима рицари, петият береше душа. Неколцина лекари се въртяха около него и се съвещаваха.
— Раната е твърде дълбока — рече един.
— Доста кръв е загубил — рече друг отляво.
— Ако бог е милостив… — рече друг отдясно.
— Бог е милостив! — рече друг отзад и всички се обърнаха да чуят мнението на най-известния от тях — лекарят с червената жилетка. Той беше лекувал краля! Предишния. Имаше доста заспал вид и колегите му подозираха, че през нощта е бил изключително бодър. Миризмата на вино, обгръщаща го с невидим плащ, потвърждаваше това.
За повече важност той изломоти нещо на латински, а после добави, че на берящия душа рицар трябва да се пусне кръв. И приведе пример как той лично, с ей тоя скалпел, е пуснал кръв на краля. На предишния.
Само червената жилетка знаеше, че тъкмо кръвопускането с ей тоя скалпел бе помогнало на краля да стане предишен, а тя бе една от наградите, с които сегашният крал се отблагодари на лекаря.
Ония обаче не знаеха и приеха предложението му с ентусиазъм. Един през друг заработиха със скалпелите. Помагаха на ранения. По едно време от нещастника престана да тече кръв и лекарите възмутени вдигнаха ръце от него. Щом е позволил на жизненоважната за организма му течност да свърши, нека си бере греха! Те се отказват да го лекуват! И си прибраха скалпелите.
По-късно баронесата се кълнеше, че била извикала „Ай!“ при появата на Вихър, защото точно тогава се убола с игла. Чиста лъжа! Наоколо много добре чуха, че тя извика „Ой!“. И то възторжено. Пък и никаква игла не се намери в ложата на дамите.
А баронът наистина се шашна. Кой ли ще е този блестящ рицар, възседнал такъв млад кон с крака, могъщи като дъбови дънери?
Летописецът му подсказа:
— Аз съм чувал за него — о, какво съм чувал! Дори съм виждал със собствените си очи как в страшни битки — о, най-страшните! — сразява наведнъж по двайсет тежковъоръжени рицари заедно с конете. Без да се броят жребчетата — о, без жребчетата!
— Това хич не е малко! — изтръгна се от изумения барон. Изненадата така сви диафрагмата му, че усети как плаващите му ребра удариха в гръбнака.
— О, хич не е малко! — присъедини се летописецът. — Нали виждате, на бронята му пише 20, ще рече: сразява наведнъж по двайсет рицари заедно с конете, без да се броят жребчетата — о, без жребчетата!
Моментът беше повече от подходящ и Вихър се провикна:
— Барон фон Криг, аз, бидон фон Вихър от славния рицарски орден на бозата, те призовавам на двубой!
— Ау-у! — долитна от дамската ложа. — Сега бидон фон Вихър ще хвърли ръкавица на барона!
По онова време всички рицари са носели ръкавици. Не за да топлят ръцете си, а за да си ги хвърлят един другиму в лицето, когато си обявяват двубой. Нещо като мода на епохата.
Вихър беше забравил за ръкавиците, но не загуби самообладание. Напротив, закани се да им смени модата и тикна крака си под носа на Вихра. Тя мълниеносно се досети, че трябва да го събуе и да му подаде чорапа.
Вихър го запокити в лицето на барон фон Криг.
— Приеми моята ръкавица, ако не си страхливец!
— Ой, колко е изискано и благородно ръкавиците да се носят на краката! — възхити се баронесата.
Ласкателите вкупом я увериха, че изказването й е толкова мъдро, та няма накъде повече, а баронът намъкна ръкавиците си върху ботушите. Впрочем само се опита да го стори, защото те категорично отказаха да се нахлузят в присъствието на половинметровите му шпори.
Баронесата му хвърли продължителен поглед.
Баронът й го върна.
Мненията им един за друг се срещнаха. Някъде по средата между тях.
Нейното: не, този барон не е роден по естествен път; по-скоро майка му е намерила в гората парче гнило дърво, осиновила го, но колкото и да го гледала, възпитавала, лъскала — постигнала само едно: пораснал голям пън с чворове по кората и хралупа в главата.
Неговото: не, тази баронеса не е родена по естествен път. Майка й е намерила в гората една сврака, но колкото и да я гледала, възпитавала, лъскала — постигнала само едно: пораснала голяма сврака с дълга човка и къс ум.
Двете мнения притихнаха върху снега и се превърнаха в буци лед. Което не беше неочаквано — те отдавна бяха ледени едно към друго.
Но иначе баронът беше рицар, а баронесата — дама.
— Изглеждате чудесно, бароне! Гордея се с вас!
— Старая се заради вашите прекрасни очи, баронесо!
— Баррроне!…
— Баронесссо!…
И други такива.
С останките от ръкавиците, набучени на шпорите му, баронът възседна коня, изрева войнствено и насочил копието си към Вихър, се хвърли напред.
Вихър препусна насреща му с бойния вик на своя рицарски орден:
— Боза-а-а!
Кабелите се опънаха и Вихра затича. Тича обаче едва няколко метра и се спъна. Ако се беше проснала по корем, щеше дори да се радва, защото би продължила да се влачи, а тя се преметна презглава и се заби до колене в снега. Кабелите се обтегнаха като струни и с такава сила дръпнаха Вихър, че той изхвръкна от седлото и въртейки се плавно във въздуха, прелетя над Вихра и тупна зад нея.
— Пречех ли ти с нещо, че яздех, или ме смъкна от седлото само за да ми кажеш, че не ти се тича?
— Спънах се.
— На подобен турнир нямаш право да се спъваш! — забрани Вихър. — Или искаш цял живот да се червиш от срам, че не си изпълнила докрай дълга си на оръженосец? — намеси и бъдещето Вихър и без да дочака изчервяването на сестра си, попита: — А сега кой ще ме качи на коня? А?
За щастие конят също се беше спънал и лежеше обзет от ужас, че отново ще го пришпорва оня, дето така страшно вика „Боза-а-а!“.
— Аа, поучи се от камилите, нали? — погали яркочервената му грива Вихър, метна се върху него и нададе страшния вик: — Боза-а-а!
— Джанка-а-а! — изрева неистово баронът. Вихър трепна. Не, не се смути от баронския рев, но нещо нередно ставаше покрай него. Какво е това? Какво прави Вихра?
Тя не смяташе, че прави нещо особено. Просто бягаше наравно с коня, решена с цената на всичко да изпълни докрай дълга си на оръженосец.
— Спри! — кресна й Вихър.
Тя се понесе още по-устремно: изпревари галопиращия кон, стрелна се пред изумения барон (какво му става на този оръженосец?), мъкнейки с кабелите Вихър, а той, за да не изхвърчи за втори път от коня, се беше вкопчил в жълтите му уши и почти го влачеше след себе си.
Нещастният кон препускаше с все сила и се чудеше от зелената боя ли се е подмладил, или някой от добри чувства му помага да тича…
— Спри! — дереше гърло Вихър. Вихра спря чак като навлезе в гората и гневно се обърна към него.
— И да се скъсаш да крещиш — тя едва си поемаше дъх, — не мога повече! — тя седна в снега.
С което обиди Вихър. Сякаш му доказваше, че между декември и януари има още един месец.
— Ти какво? — погледна я той. — Ти ще изкараш, че аз съм те насилвал да тичаш? — погледна той коня, сякаш го призоваваше за свидетел, че се е съсипал да вика „Спри, Вихре, спри!“.
