Вихър се загледа в някаква точка чак в другия край на полето.
— Вярвам, че онова там е млад кон в разцвета на силите си, а не старо магаре.
Вихра направи жест, от който Вихър се подведе, че я боли главата. Грешка. Сестра му залегна и той размърда ръце и крака, представяйки си как тя бързо-бързо ще запълзи към черната точка. Още една грешка! Вихра не възнамеряваше да пълзи. Нито бързо, нито бавно. Просто се беше тръшнала на земята от смях.
— Допускаш ли, че ще пълзя десет километра заради старо магаре! Ако много ти е притрябвал съвсем млад кон, който предизвиква възторг, подмлади този!
— И ще го подмладя! — закани се Вихър. Ех, ако знаеше как ще го подмлади, Вихра веднага би се развикала:
— Руфо-о, тичай да видиш как Вихър за пръв път хваща четка в ръка!
Но тя не знаеше и се зае да размотава голямо кълбо кабели, което брат й донесе от летящата чиния. Ама ха развий го де, като е толкова усукано и оплетено! Вихра си помагаше с ръце, крака, зъби, докато се омота в кълбото и Вихър ехидно се осведоми:
— Каква е крайната ти цел все пак? Да отвиеш два метра кабел или да се превърнеш в пашкул?
— Ти си гледай коня!
— Конят е готов и съхне.
Моля?! Вихра се обърна и издаде доста неясен звук. Нещо средно между ахкане, охкане и спукване на автомобилна гума с ръждясал пирон.
Не, такъв кон не беше виждала и в най-цветните си сънища!
Конят беше зелен. По-точно зелено беше само туловището му, а краката бяха кафяви. Като дъбови дънери. И да не би някой все пак да се досети, че са крака, на коленете бяха изрисувани чепове, а копитата бяха оформени като корени, подаващи се от земята.
Невъобразимо!
Гривата и опашката цъфтяха в яркочервено, което придаваше на коня някакво младежко безразсъдство. А отгоре на главата му се кипреха два узрели лимона.
— Това са ушите — обясни Вихър, който ревниво следеше погледа на сестра си. — Прекрасен жълт цвят, нали? — настоя за одобрение Вихър.
Въпреки присъствието на такъв кон, не личеше Вихра да изпитва безпокойство. Освен ако не се вземеше пред вид, че откъсна копчето на блузата си и го засмука вместо бонбон.
— Все пак какво е това?
— Съвсем млад кон, който предизвиква възторг.
Вихра мълча цяла минута. Какво пък, може би точно такъв кон ще шашне барон фон Крит.
— А един шашнат барон се побеждава по-лесно, нали? — предположи тя.
— Не-не, сега аз ще възседна този… — Вихър не набра кураж да нарече кон четиристъбленото дърво, пасящо кротко край тях. — И ще препусна с него, а ти ще тичаш с всички сили след мен заедно с акумулатора.
Вихра кимна разбиращо.
— Ясно. Щом наближиш барон фон Криг, ще ти подам акумулатора да го треснеш по главата.
— Нищо не ти е ясно! Важното е да не изоставаш, за да не скъсаш кабелите.
— Ясно. Трябват ти здрави кабели, за да вържеш барона.
И това не било. Вихър каза, че нямал време точно сега да й чете лекции по електротехника, но с три думи: от акумулатора по кабелите ще протече ток; токът ще премине в мечовете; мечовете той ще използува като електрожен.
— Ясно! С електрожена ще завариш доспехите си — рече Вихра, озадачена защо ще ги заварява в движение — той върху коня, тя търчейки подир него.
Виж, за доспехите Вихър беше забравил. Мярна му се мисълта да изпрати Вихра да доведе някой рицар, но се отказа. Първо, Вихра щеше да домъкне неподходящ рицар — доспехите му или ще са големи, или малки. Второ, рицарят едва ли ще се съгласи да даде доспехите си под наем. Трето, Вихра изобщо никого няма да доведе — кой рицар ще тръгне, ако го примамват с „пис-пис“ и „кът-кът“!
— Ще се справим с подръчни материали — затършува в багажа Вихър.
Какво ще правят с него? Бидонът от бозата се удиви до дъното си. Дори по-нататък, защото тъкмо дъното Вихър изби с големия чук. После се напъха вътре и Вихра със същия чук натъкми бидона плътно по тялото му.
— Дишаш ли? — осведоми се тя като привърши. Дишал. Макар и трудно.
Вихра го поочука оттук-оттам и му осигури по-свободно дишане.
— Страшни доспехи! — огледа го тя. — Същински рицар! — увери го тя. — Особено с тоя надпис на гърдите „Боза — 20 литра“ — не се сдържа тя и прихна.
Вихър я помоли да не бърза да се смее — още не бил в пълния си блясък. Щедро намота по ръцете и краката си станиолови ленти и Вихра трябваше да признае, че сега — да, сега тъй блести, че в негово присъствие никой не би рискувал да свали слънчевите си очила. Дори да няма слънце.
Вихър се чувствуваше поласкан.
— О, ти не си ме видяла още как изглеждам върху коня!
Тя обаче не го видя скоро върху коня.
От подмладяването ли, от що ли, конят капризничеше. Не искаше да легне на земята, та Вихър да го яхне.
— Виж го ти! — ругаеше Вихър. — А камилите лягат! И едногърбите, и двугърбите!
Тия сведения никак не действуваха на коня. Той стоеше прав, като че беше свикнал да го възсядат именно в това положение. Подобно поведение имат не само сивите коне. Всички коне стоят прави, когато ездачите ги яхват.
Големият храст — с жилавите, с острите, с големите бодли — не очакваше, че в него ще посмее да се навре живо същество. А то не само се навря, ами се изкатери чак на върха му.
Едва крепейки се, Вихър припираше:
— Бързо доведи коня под мен, за да скоча върху него!
Вихра го доведе.
И?
Вихър скочи добре: разкрачен, за да седне удобно на седлото, и с разперени ръце, за да хване здраво юздите.
Трябва да се признае, че снегът доста омекоти падането му и спомогна за великолепно изпълнения шпагат. Впрочем какъв е бил шпагатът не се знае с положителност, защото Вихър потъна под снега.
Вихра изрови брат си и му разказа, че когато той скочил, конят се уплашил малко. Толкова малко, колкото да се изправи на задните си крака. И на нея й се сторило, че Вихър иска да го яхне откъм корема. Вярно ли е?
— Ти изпусна юздата! — обвини я Вихър.
Той отново се покатери на храста и всичко се повтори, включително и въпросът на Вихра защо непременно държи да яхне коня откъм корема. Разликата беше само в това, че конят се беше изправил на предните си крака.
— Не се учудвам защо рицарите носят броня! Щом така ги газят с копита преди всяко яхване, не се учудвам!
Тъй или иначе Вихър възседна коня. С помощта на дълга върлина, с която изпълни знаменит овчарски скок.
— Дръж се сега, барон фон Криг! — размаха мечовете Вихър.
Конят препусна и повлече Вихра с вързания на гърба й акумулатор.
В същото време в ложата, откъдето дамите наблюдаваха турнира, се водеше следният разговор:
— Ой, искам още пет!
— Непременно, госпожо баронесо! Заради прекрасните ви очи вашият съпруг ще срази непременно още пет рицари!
— Дори шест! — заклеваха се по-дръзките ласкатели. — Дори седем! — заклеваха се най-дръзките.
— Ой, искам още пет! — настояваше баронеса фон Криг, която можеше да брои само до пет и за нея
