— Тъй ли? А пък аз мислех, че викаш „Спринт, Вихре, спринт!“.
Дотърча оръженосецът на барона и предаде, че неговият господар искрено се надявал бидон фон Вихър да престане по някое време да препуска насам-натам из полето и да се срещнат най-сетне в двубоя, че станало обед.
— Чу ли! — рече Вихър. — Излагаш ме пред барона! По обед!
Сега баронът и Вихър застанаха съвсем близо един срещу друг — и двамата се страхуваха да не се разминат за трети път.
Летописецът извади най-дългия пергамент, убеден, че щом ще се бият двамата най-славни рицари, двубоят ще продължи дълго.
— Големият двубой, о, най-големият, започна… — написа той и онова, което видя, го накара да съжали, че може да пише. По-добре да беше се родил козел. Козлите са неграмотни. Дори вол да беше се родил. И воловете едва ли умеят да пишат — наистина щеше да оре цял живот, но поне нямаше да бъде принуден да записва събития, заради които непременно ще му вземат десет пъти живота.
Доспехите на барона помнеха много турнири, които започваха точно така: конете цвилят, рицарите реват, че посвещават победата си на очите, косите, ръцете или други явни и скрити прелести на дамите на сърцата си; единият от тях (и това не е барон фон Крит!) лъже, защото не побеждава, а се свлича посечен на земята; дамите на трибуната (начело с баронеса фон Крит) пищят от възторг.
Но доспехите на барона не помнеха турнир, който да е свършвал така: бидон фон Вихър опря мечовете си в тях, изскочи мълния, нещо изсъска и срязани на две, те паднаха в снега.
Баронът остана гол. Гол и опозорен пред прекрасните очи на баронесата. Гол и опозорен пред най- славните рицари, стекли се от цялото кралство да участвуват в турнира.
— Свърши се — слезе от коня Вихър.
— Натрихме му носа — хвърли акумулатора Вихра.
— Руфо няма да се черви вече, че ни е брат — тръгнаха двамата към летящата чиния.
А летописецът хлипаше и се чешеше с перото по носа, като че ли и неговият нос беше натрит. Как да опише края на бойния път на барона? Такъв позорен край!
И отново го спаси природната картина.
— И в този най-студен ден — о, най-студеният! — написа той, — на това снежно поле — о, най- снежното! — продължи той — големият двубой — о, най-големият! — първо започна и после свърши! — надраска набързо и без излишни подробности правдивото перо на летописеца.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Абат Крос бе на прага на пълното отчаяние. От двете вещици нямаше ни следа. И това донякъде той разбираше: щом вещиците летят с метла по небето, каква следа ще търси по земята? Но въпреки това ги търсеше по земята. Защо ли? Защото божият служител не откриваше начин да хвръкне и той в небето и се блазнеше от мисълта вещиците по някое време да кацнат. Всички истински вещици имат вземане-даване със земята, нали?
— Върни ми ги, господи! — мушкаше се из храстите той. — Върни ми ги, че много ми трябват! — катереше се по дърветата той. — Ох, къде са ми двете вещици? — бъркаше по хралупите той.
Че молбата му е пламенна се чуваше — гласът му се извиваше нагоре като дим от огън, накладен с мокри дърва. Но абатът искаше тя и да се вижда, та сегиз-тогиз падаше на колене и му дръпваше по две-три молитви. Тези престои отнемаха ценно време и той направи сметка, че ако върви по колене, хем господ ще вижда как пламенно се моли, хем няма да се бави.
Въобще абат Крос обичаше да си прави сметката. Още от времето, когато беше амбулантен търговец. Наистина в амбулантната търговия той не си направи добре сметката и фалира. В смисъл, че се разори.
Но не се отчая, а се попита защо.
— Защото търгувах на дребно — отговори си и стана божи служител.
Дадоха му расо — облече го. Посочиха му килия — влезе в нея. Седна срещу иконата, прекръсти се и поведе делови разговор с бога.
— Тъй — рече абат Крос, — надявам се, че и двамата сме умни и ще се споразумеем.
Той разгледа иконата, забеляза, че бог не е прекалил с облеклото — освен ако тръненият венец на главата му не е някакъв вид дреха — и отново подхвана:
— Тъй както те гледам, и ти си фалирал. До трънен венец си се докарал. Що тъй?
Образът от иконата засрамен мълчеше.
— Аз ще ти кажа: щото и ти търгуваш на дребно. Че какво ти дават църквата, разните там божи служители, та ако щеш и Светата инквизиция? Какво ти дават? А?
Образът от иконата притеснен мълчеше и абат Крос остана доволен, че е поставил бога натясно с прямите си въпроси.
— Нищо, я! — потвърди той и наковлади църквата, разните там божи служители, та и Светата инквизиция. — Нищо не ти дават! Веднъж в месеца изгорят по някоя набедена вещица, колкото да ти духнат дим в очите. Веднъж на десет години организират по някой хилав кръстоносен поход уж да освободят гроба ти от ръцете на неверниците. Пък то? Де откъде минат, плячкосват, себе си обогатяват. А твоят гроб пак в ръцете на неверниците. И ти няма къде да си легнеш като хората, нали тъй?
Образът гледаше тъжно (значи му беше мъка за гроба) и строго (значи не искаше да продължава повече тъй).
— Не бива да се отчайваш — аз съм насреща! — утеши го абатът и да имаше как, щеше приятелски да потупа бога по рамото. — Затова съм облякъл расото, затова съм седнал срещу теб да си кажем думата очи в очи. В голямата търговия не бива да има посредници, тъй викам аз. Слушай сега какво ще сторя за теб.
И той обясни как земята ще добие приличен вид. Като за пред божите очи.
— Първо ще ликвидирам наведнъж вещиците. Събирам ги на куп — с твоя помощ, разбира се — и ги палвам на една огромна клада. Световна клада! След такава клада на всички ще им секне меракът да се къпят, да си режат ноктите, да правят магии, да рисуват картини, да свирят дяволска музика…
Абатът изреди още пагубни за душата дейности, които всъщност спреше ли да ги върши човек, и човек би престанал да бъде.
— Тъй! — наведе се към образа абатът и вардейки се да не се убоде на трънения венец, доверително зашепна: — На второ място ще решим квартирния ти въпрос. Свърша ли с вещиците, тръгваме на кръстоносен поход. Световен поход! И децата ще участвуват в него. Ще събера на куп — с твоя помощ, разбира се — рицарите и войските на всички християнски императори, крале, царе, та да изтребим неверниците до крак. Изгодно и за двама ни: за мен — златото на неверниците, за теб — гробът. Прибирай се там, лежи си и ме споменувай с добро.
Залязващото слънце блесна за миг връз иконата, образът сякаш лъчезарно се усмихна, че квартирният му въпрос се решава тъй сполучливо, и абатът побърза да използува благосклонното знамение. Знаеше той: в пазарлъка изпуснеш ли мига, ходи гони вятъра подир туй!
— Пък сетне — с твоя помощ, разбира се — ще събера всички империи, кралства, царства на куп и ще издигна голям манастир. Световен манастир! Целият свят ще натъпча вътре, за да ти служи и да ти се моли. От голяма полза ще е туй. Аз какво? — на мен нищо не ми трябва. Да ме оставиш само да оглавя манастира, пак благодарен ще ти бъда. А за другото не бери грижа — и със злато ще се сдобия, и с еликсира на безсмъртието. Душичките им ще извадя на разните му там алхимици, ама ще се сдобия!
Абат Крос изпадна в едно от любимите си състояния — нещо като полусън, полумечта. Съвсем като дон Есклависта. Но за разлика от дон Есклависта, не му се привиждаха гробници и роби, а световен манастир и кръстоносни походи. Което всъщност не беше кой знае каква разлика. (Ако се вземе пред вид, че и двамата искаха да станат господари на света.)
Абатът естествено очакваше бог още на другия ден да уреди всичко и къде пладне той да оглави
