самодоволно ръце граф Бонвиван. — Защото моята кръвчица е по-синя от вашата! — смигна весело граф Бонвиван.
Това вече беше обида! Кръвна! Барон фон Криг скочи от коня си, изрева едно късо „ха“, което графът трябваше да възприеме като продължителен подигравателен смях, само че изсмян набързо, понеже припираше да върне обидата.
— В жилите ви тече червена, селска кръв! Вижте си очите!
Очите на графа за миг се събраха сякаш искаха да надникнат едно в друго, да проверят има ли баронът основание за подобни твърдения, няма ли… Какво точно установиха, остана тайна, защото графът побърза да изкаже личното си мнение.
— Моите очички са червени от винцето!
— Ние веднага ще докажем обратното! — закани се баронът и възседна коня.
— Не, не, не! Веднага няма да докажете! Първо ще си изям тортичката под моята джанчица!
Ако знаеше какво ще остане от неговата тортичка в следващата секунда, графът не би отворил дума за джанката. Пуста-опустяла! Нещо повече: би се съгласил, че кръвта му е червена, даже и зелена, ако баронът по някакви съображения избереше този цвят — само тортата да оцелее!
Но граф Бонвиван нищичко не знаеше.
Тортата обаче усети, че няма да оцелее. Разбра го от поведението на барона. Имаше нещо особено в него: той слезе от коня, после го възседна, слезе — възседна, слезе — възседна… Накрая, слезнал или възседнал (на тортата вече й беше все едно), се нахвърли върху нея и взе да я гази, мачка, кълца… Барон фон Криг дори не забеляза кога съсече и слугите, които я носеха. Втрещеният граф също не забеляза, че слугите му са съсечени, прекрачи ги и клекна над тортата.
— О, вие съсипахте десертчето ми? — завайка се той и така пребледня, че пръските от снежнобелия крем на тортата тъмнееха върху лицето му.
— Да! — избоботи баронът. — Да запомните веднъж завинаги, че джанката е моя!
Джанката беше чувала тия думи много пъти. Беше ги чувала още от шейсет и първия прадядо на барон фон Криг. Той дори основа рицарския орден на Светата Джанка, за да няма никакво съмнение, че джанката е негова.
Но шейсет и първият прадядо на граф Бонвиван също имаше претенции за дървото и основа ордена на Светия Хълм. И прати херолди на север, на юг, на изток и запад да обяснят, че щом хълмът, на който расте джанката, е негов, значи и тя е негова!
Като чу тия безсрамни думи, шейсет и първият прадядо на барон фон Криг три пъти се качи и слезе от коня, после строи рицарите си в триъгълник около джанката и ги накара да се закълнат, че ще я пазят до сетния си дъх.
Шейсет и първият прадядо на граф Бонвиван обаче не се уплаши, позакуси, строи рицарите си в кръг и тръгна да превзема хълма.
— Да, да, да! — закани се той. — Ще умра, но ще превзема хълмчето заедно с джанчицата!
— И аз ще умра, но няма да превземеш джанката! — изрева баронът и в яростта си още три пъти слезе и се качи на коня.
Умряха много барони и графове (впрочем всички на преклонна възраст и в леглата си, защото по някакво стечение на обстоятелствата в битките загиваха само рицари, коне и селяни), но синовете и внуците им продължаваха да воюват за джанката. Да се биеха за някоя нива, дето ражда едро жито, всичко щеше да бъде ясно. Пък тя листа нямаше, камо ли плод да даде! И ето, вече няколко века джанката все се питаше защо са тия войни и все не можеше да си отговори. Вихър поклати глава:
— Не, Руфо не е идвал тук, иначе щеше да спре тия войни!
И Вихра поклати глава:
— Да, ама ние сме тук, нали? Значи ние трябва да свършим тая работа вместо Руфо.
Двамата си смигнаха. Нещо като обещание, че ако не друго, поне ще натрият носа на барон фон Криг. Ох, как ще го натрият!
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Студът се усилваше.
Впрочем не беше много сигурно, че се е усилил, но Вихър и Вихра отдавна стърчаха в летящата чиния, изложени на ледения вятър, и така го усещаха.
Вихра вече се разкайваше, че пожела при рицарите да е студено. Беше измръзнала от край до край — от лявата ръка до дясната и от главата до петите.
Вихър с тревога следеше как тя се променя. Хубавееше пред очите му. Лицето й, което допреди малко беше индигово синьо, придоби неотразимия блясък на порцелан; косата и миглите й се покриха със звездички от скреж.
— Жива Снежанка! — възкликна неволно Вихър.
— Полужива — едва мръдна побелелите си устни Вихра и го върна от страната на приказките в действителността.
Вихър помисли малко и реши: все пак ще е по-добре сестра му да е грозна. Е, не чак грозна, а такава, каквато си е. Но да остане жива.
— Опитай да си внушиш, че лежиш на горещия пясък на плажа и слънцето припича, припича… чак се потиш…
След петминутно усилие да удържи тракането на зъбите си, Вихра призна:
— Не се потя.
— Значи трябва печка.
Печка, според премръзналата Вихра, можеше да има само в къща. Защото, разсъждаваше тя, ако е вън, вятърът ще връща дима в кюнеца и печката ще пуши…
И летящата чиния се понесе над земята с бръснещ полет, за да не изпусне къщата с топлата печка.
Зад Хълма на джанката, в края на гората, Вихър съзря това, което търсеше. Наистина, не точно това, но се зарадва и на сламената колиба. Нищо че няма комин (значи и печка), нищо че никой не живее в нея. Като място, където ще окаже първа медицинска помощ на сестра си срещу измръзването, колибата беше съвсем подходяща.
Въпреки пробития си покрив (или точно поради него) колибата също ги забеляза. Не би казала, че не се учудва, но и не прие летящата чиния за нещо свръхестествено. Двама хвърчат в леген! Голяма работа! Хич даже не беше страшно. Страшното се криеше в храстите.
Там се спотайваше абат Крос, който беше ужасът и за тази колиба, и за съседните, че и за по- далечните.
Абат Крос беше ловец на вещици!
Ако можеше, колибата би се повдигнала на пръсти, за да види какво прави абатът сега, ала не можеше. Виждаха го само най-близките храсти.
Абатът се молеше. Пламенно. Абатът се кръстеше. Още по-пламенно.
— О, господи, помогни ми, господи, да уловя още две вещици! Много ми трябват!
Господ начаса изпълни молбата му. Сигурно защото молбата му беше пламенна, сигурно защото много му трябваха — от небето, яхнали кръгла метла, падаха точно две вещици.
Абатът благодари на бога, че е в гора, далеч от мирския взор, и нищо не му пречи да изрази радостта си както желае.
В следващия миг пейзажът в очите му коренно се промени. Снегът се превърна в пъстра мозайка, колибата — в гоблен, храстите — в прекрасни дами. С бели кринолини! Той вече не беше в черно расо, а в позлатена рицарска броня. На кон. Впрочем конят щеше да му пречи да танцува. И той го махна. Останал сам с прекрасните дами, абатът се отпусна. Сега ще им покаже на какво е способен! Подскочи неочаквано пъргаво и се понесе във вихрен танц, който по онова време, пък и днес, наричат сегидиля. Буйна сегидиля!
