се упражнявал върху себе си), та знаел къде най-боли.
Сплескания нос заврещя като яре, макар че фигурата му — дори когато ядеше салата от маруля — не напомняше с нищо безобидното тревопасно.
— Бягат! — блещеше очи към клетката с тигрите той.
— Добре — засумтя дон Есклависта, — щом настояваш да бягаш, ще ти притуря още сто тояги.
Притурката беше добре дошла за Сасахара. Необезпокояван от никого, той огъна пръчките на клетката и помогна на Вихър и Вихра да избягат.
Сплескания нос не издържа:
— Изчезнаха… ох… не са изядени… ох… къде ли се скриха…
Не толкова по несвързаната му реч, колкото по благодарното ръмжене на тигрите, отървали се от бензиновата миризма, дон Есклависта най-сетне проумя за какво става дума.
— Защо не ми се обади по-рано?! — затресе бузи дон Есклависта. Той и при други душевни състояния тресеше бузи, но само от прекомерен яд започваше такъв бузовъртеж, че да се чудиш как очите и носът му после попадаха на обичайните си места. — Още сто тояги! — изригна дон Есклависта и когато Сплескания нос изтърпя цялото наказание, го отпрати да търси неизядените роби.
Сплескания нос започна от Сасахара, който упорито мълча въпреки жестокия побой, и тогава се зае с дюните. Не ги би, естествено, а разрови всички кръгли пясъчни купчини около клетката на тигрите. Вярваше, че мръсните роби са се укрили в някоя от тях, свити на кълбо.
— Разбрах! — не се отчая от неуспеха си той. — Не са свити на кълбо, а са се изпънали за по-удобно! — захласна се от новата си догадка той и разрина продълговатите дюни.
Високите дюни разкопа, когато му хрумна, че робите са се закопали прави.
Прехвърлил толкова пясък на един дъх, Сплескания нос изтича при дон Есклависта и радостно му обади:
— Не ги намерих!
Сплескания нос обясни на какво се радва:
— Радвам се, защото щом ги няма в пясъка, трябва да са във въздуха, което е невъзможно!
А беше възможно. Вихър и Вихра се спотайваха в листата на една палма.
Само палмата чуваше шепота им:
— Спри да хълцаш, ще ни издадеш!
— Не мога да спра, стана ми навик за следващите три години…
— Днешния ден броиш ли или без него? — живо се поинтересува Вихра, надявайки се да посъкрати срока — хълцането му вече я дразнеше.
— Уморих се — заспа дон Есклависта и му се присъни отвратителен сън. Той се двоуми какво да стори с тоя, дето освободи робите, а Сплескания нос не се двоуми, ами го хвърля с лека ръка на тигрите.
— О, съсипваш стоката ми! — разгневи се дон Есклависта и се събуди: — Сто тояги по петите!
— А няма ли да благоволиш да погледаш гладиаторски борби? — предложи Сплескания нос. Надяваше се да умилостиви блажения господар. Доста тояги му се стовариха днес!
Ама докато предложението му стигна до съзнанието на дон Есклависта, наказанието свърши.
— Сигурен ли си? — прозя се дон Есклависта.
Сигурен бил.
— А къде са гладиаторите?
На галерата били.
— Хрю-хрю, кой глупак ги е оставил там?
Блаженият господар заповядал да ги оставят там, защото им бил сърдит и не искал да ги гледа.
— А ти защо не ме подсети, че може да се натъжа и да ми се прище да ги гледам? И ти не се грижиш за наслажденията ми! Какво заслужаваш?
Сплескания нос с въздишка зае позата на щастлив корабокрушенец върху гредата и промърмори, че както е тръгнало днес, по-добре хич да не става; по-добре да си лежи тук.
— Мерак ти е да лежиш! — изпухтя недоволно дон Есклависта. — Ама няма да лежиш! Ще накажа и теб, и Сасахара. Наведнъж.
По негова заповед робите подравниха пясъка пред носилката му. Получи се нещо като арена за гладиаторски борби. После Сасахара и Сплескания нос се изправиха един срещу друг. Сасахара без оръжие, с голи ръце, а Сплескания нос накичен с мрежа, тризъбец, боздуган, няколко копия, брадва, камшиците на всички надзиратели и четири-пет ножа, за да покаже на мръсния роб как се освобождават мръсни роби.
Сплескания нос си представяше двубоя в следния ред:
Първо. Хвърля мрежата, Сасахара се оплита в нея, пада, вдига се облак прах.
Второ. Чака прахът да се слегне.
Трето. Бие го с всички камшици.
Четвърто. С боздугана.
Пето. Мушка го с ножовете.
Шесто. С копията.
Седмо. С тризъбеца.
Осмо. Каквото е останало от него, донакълцва с брадвата.
Представяше си Сплескания нос и се тръшкаше от смях, който би минал за бухане на бухал, ако не се виждаше кой се смее. Той завъртя мрежата над главата си и я въртя, въртя, въртя, докато тя забрави къде точно трябва да падне. Все пак падна. Някой се спъна в нея и се просна на пясъка, вдигайки облаци прах. Когато прахът се слегна, се видя, че в мрежата е Сплескания нос с цялото си въоръжение и представата си за двубоя. Той енергично започна да си пробива път навън. Ръката му мина през една дупка на мрежата, мина през още десет, омота се съвсем и Сплескания нос ядосано я остави да се мушка където си ще. Сега пък главата му се навря тъкмо в пролуката, където беше кракът му, и тоя глупав крак неизвестно защо взе да го рита по носа.
Сплескания нос побесня. Захапа мрежата да я разкъса със зъби и уцели коляното на другия си крак.
Той изрева, но как?
Не, такъв вик човешко ухо никога не е чувало. Такъв вопъл и ухапан от акула не би издал. Такъв рев не би се изтръгнал от гърлото на лъв, настъпен от слон.
Ето как изрева Сплескания нос.
А нашият Сасахара не губеше време. Скочи върху него, издърпа боздугана и го подпъхна под главата му. За да не потъва в пясъка.
Отдалече юмрукът на Сасахара напомняше ковашки чук, но отблизо вършеше същата работа. Нанасяше могъщи удари, сякаш ковеше тепсия от боздугана. А че между боздугана и юмрука се намираше главата на Сплескания нос, бе съвсем логично. Рано или късно всички надзиратели ядат пердах. Нещо като закономерност.
— Разбрах! — изпъшка Сплескания нос. — Ти ме наби в селото — позна го Сплескания нос.
Робите наоколо избухнаха в неудържим смях.
Носилката на дон Есклависта се разклати и той се почувствува като угоен пуяк, край когото точат нож. Обзе го познат ужас. Видя мръсните роби да палят дворците и галерите му. Да го хвърлят на тигрите. Да го затварят жив в гробницата, без да го балсамират. И други такива страхотии видя. Под тлъстите си клепачи.
Дон Есклависта не беше съгласен.
— Всички към галерата! Не съм дошъл да ви развличам! — тросна се той. — Ще разтоварвате камъни — заповяда той. — А тебе — посочи той Сасахара, — щом свършим с камъните, ще те дам на тигрите. Да запомниш как се бие надзирател!
И тръгнаха. Първо палмите, после изворът, шадраванът, носилката на дон Есклависта, телохранителите, надзирателите, робите, които мъкнеха всичко необходимо за блажения господар. И клетката с тигрите. За къде без нея!
Робът, носещ палмата с Вихър и Вихра, тичаше се чудеше защо му е двойно по-тежко. Дали в суматохата не е грабнал две палми?
— Ако съм взел две палми — разсъди нещастният роб, — значи някой не е взел нито една — разтрепера
