И добави, че миражите са безобразни: остави, че никнат, дето не ги сееш, ами отгоре на това — ту цели, ту половинки.
— Да не е полумираж? — поиска да разбере.
— Не е полумираж, а дополовина построена пирамида. Дано имаме късмет Руфо да е тук!
Вихра не даде да се издума, че Руфо не е тук.
— Руфо-о-о!… — изправи се в цял ръст върху камилчето тя, за да я види Руфо и да е наясно кой го вика. И защо: — Вода-а-а!
Зад близката дюна, тя става една подозрителна — само като я погледнеш, усещаш, че гъмжи от скорпиони, беше Сплескания нос. Нашата Вихра още не го познаваше, но след малко щеше да узнае, че е пребил с камшик двама роби и те, проснати на пясъка, не мърдаха. От нахалството им Сплескания нос се разпени дотам, че заприлича на човек, избягал от бръснарницата след насапунисването и преди бръсненето.
— Разбрах! — пръскаше пяна над тях Сплескания нос. — Нарочно не ставате, мързеливци мръсни! Лежи ви се! — Гласът на Сплескания нос не звучеше много уверено. — Разбрах! Искате да ме злепоставите пред блажения ни господар! — Гласът на Сплескания нос звучеше угрижено: дон Есклависта не прощава, когато разхищават богатството му; дон Есклависта ще заповяда да ударят сто тояги по петите на разхитителя, пък после ще го накара да доведе живи роби на мястото на тия двамата. А откъде да намери двама роби? И то живи!
— Разбрах! — омърлуши се Сплескания нос. — Лош ден!
Денят остана в неведение лош ли е, добър ли е, тъй като щом чу виковете на Вихра и зърна двама да яздят камила, Сплескания нос се ухили:
— Баа, добър си е денят. Разбрах!
Вихър и Вихра бяха оковани във вериги още на гърба на камилчето, въпреки обясненията им, че не са избягали роби.
— Баа, кой роб си признава, че е избягал! — зяпна Сплескания нос. — Роби сте! Разбрах!
Вихра се опита да го обвини, че нищо не е разбрал, но той й запуши устата с камшик. Тогава Вихър бе обхванат от чувството, че ей сега ще каже нещо, което няма да е в нормите на доброто възпитание. И чувството му не го излъга. Той нарече Сплескания нос с дългото име на несъществуващо животно. От името обаче ясно личеше, че животното има тъпи нокти, две опашки, криви зъби, празна глава и сплескан като настъпена луковица нос. За това словосъчетание Вихър също получи удар с камшик и гледайки белезите по себе си и по Вихра, даде обет да не спи, докато не докара носа на Сплескания нос в същата индигова разцветка.
После надзирателите ги натириха при другите роби да мъкнат камъни за пирамидата.
— Непоносимо! — възропта Вихра след първия камък. — Че аз веригата си едва мъкна! — оплака Вихра протрития си от веригата крак след втория камък. — На нищо не прилича — робски труд! — тръшна се на пясъка Вихра след третия камък.
Вихър отговори, че в случая е доста точна в определението си за робския труд.
— Нали сме роби!
— Аз говоря за глупавия начин на работа. Един кулокран би заменил всички роби!
Това би могъл да каже само Руфо! Вихър се огледа. Говореше сестра му.
— Тиии?… — проточи Вихър и последваха ситни барабанни удари. Това всъщност беше невярващият му още плах смях.
— Ти говориш за ползата от кулокран! — осъзна Вихър и сега вече избухна в такъв гръмовит смях, сякаш на закуска вместо варено яйце бе изял бомба.
— О, весела почивка? Разбрах! — Пред тях изникна Сплескания нос и на челото му бе изписан укор, че само за него няма почивка.
Така си беше: той и останалите надзиратели се трудеха с пот на челото — тук някой роб падне от изтощение, там друг го затисне камък, трети припадне от жажда и всичко на техните ръце. Те да влачат и първия, и втория, и третия, те да ги връзват на отреденото място, те да ги бият с камшици и тояги. Да ги бият и да разпитват: защо са мързеливи, защо са допуснали да се наранят, защо са ожаднели. Може би мръсните роби искат да забавят построяването на гробницата на блажения господар? Или искат умишлено да се осакатят, та блаженият господар да обеднее (кой ще купи сакат роб!)? Или искат да се самоубият чрез жажда, за да намалеят робите на блажения господар? И други такива злини искат да сторят на блажения господар.
Робите рядко отвръщаха на ясно поставените въпроси, защото рядко биваха в ясно съзнание. Когато е в несвяст, човек не е твърде словоохотлив. Това насърчаваше надзирателите да продължават побоя; това озверяваше надзирателите — смятаха, че мръсните роби нарочно мълчат. Нещо като инат проявяват.
Камшиците и тоягите не се чудеха, че с тях бият. Формата им беше подходяща за бой. От векове умуваха над друго: почти никак не ги използуваха за коне, магарета, камили, говеда. Например магарето само с тояга можеш да убедиш да не рита, но — не, на магарето говорят ласкави думи, галят го по шията, а роба (дето може да говори!) нито го слушат, нито му приказват — направо го превръщат в пихтия. Ей тъй, защото е роб. Нещо като закон на епохата.
— Аз тия ваши закони… — запротестира Вихър. — Аз тия ваши закони… — запротестира и Вихра.
И двамата вярваха, че ако Руфо беше тук, и той щеше да протестира:
Аз пръв ще гласувам против тия ваши закони!
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Почивате си, а? — настояваше за отговор Сплескания нос така гръмогласно, че в кръг от два километра всеки си казваше: „Някой крещи в ухото ми!“.
— Не — отрече Вихър.
— Не — отрече Вихра.
— Тогава какво правите?
— Анализираме — отвърна Вихър.
— Каква ще бъде ползата от един кулокран — уточни Вихра.
— Ъ? — ококори се Сплескания нос дано види туй, дето го правят. Може би трябва да набие и него?
— Анализираме.
— Разбрах. Добре че не мислите, иначе щях да ви смажа от бой! — И Сплескания нос ги опали с камшика. Нещо като аванс срещу бъдещия им опит да мислят.
Отстрани безпомощно гледаше Сасахара — робът, с когото Вихър и Вихра най-напред се сприятелиха. Той знаеше какво изпитват сега. Помнеше първия ден на робството. Първите камшици.
Дедите му бяха дошли от пустинята, затова се наричаха сахарци, затова и неговото име беше Сасахара. Беше роден в най-хубавото село — отпред синьото море, отзад зелената джунгла. Ако искаш риба лови, ако искаш на лов ходи. Той това и правеше: сутрин риба ловеше, следобед на лов ходеше. А вечер танцуваше край огъня. Цялото село танцуваше. Нещо като всеобща веселба.
Но един ден досами брега доплува галера. Спуснаха лодка и тя едва не потъна от тежкия товар — Сплескания нос и много важната му задача: да провери живеят ли диваци наоколо и ще приемат ли доброволно да работят за дон Есклависта. В смисъл, да му станат роби.
— Разбрах — хилна се Сплескания нос, като видя селото (двайсетина колиби, покрити с палмови листа). — Живеят диваци.
Той препусна из колибите и те се сгушиха от неприятната среща. За пръв път виждаха бял човек, който надзърташе по ъглите, сякаш търсеше нещо съвсем дребно и нищожно. Хлебарка например. Видът обаче понякога лъже — Сплескания нос избра Сасахара (най-едрия от сахарците) и тикна пръст в гърдите му.
— Ти си черен — направи откритие Сплескания нос с глас, който обвиняваше: черната кожа на
