начина, по който се държеше — по-скоро като кралица, отколкото като просякинята, на която приличаше.
Беше по-висока от средното за жена, по-слаба, отколкото би трябвало, с тъмнокестенява коса, а гърдите й надничаха предизвикателно през опърпаната нощница, която никак не ги прикриваше. Със сигурност говореше като добре образована дама. Питаше се коя ли е в действителност.
Внезапно почукване по вратата го откъсна от мислите му. После икономът, Престън Рийвс, въведе момичето в кабинета му. Люсиен не успя да потисне порива си и се изправи на крака, неспособен да повярва, че жената насреща му е същото жалко създание, което бе открил в багажното отделение на каретата си.
Макар да бе облечена като прислужница, в простичка бяла риза и кафява вълнена пола, нямаше съмнение, че е истинска дама. Внушителната осанка на раменете й, хладният поглед в зелените й очи говореше много повече, отколкото всякакви думи биха могли да изразят.
И очевидно беше красива — с деликатни черти, съвършено оформени вежди, правилен нос и плътни, изкусителни устни. Онова, което бе пропуснал да забележи под дебелия слой пот и прахоляк, сега бе повече от очевидно — кожа с цвета на мед и сметана, и бледорозова руменина, която одухотворяваше лицето й.
— Виждам, че сте имали право, мис Грей. Сега със сигурност изглеждате далеч по-добре. Защо не седнете срещу мен и ми разкажете какво означава всичко това?
Тя се подчини и седна на стола насреща му, леко скована, прилежно положила ръце в скута си. Люсиен забеляза, че дланите й изглеждат малко груби — в контраст с меката женственост, която цялото й същество излъчваше. Това впечатление го озадачи, но той го потисна и насочи цялото си внимание към нея.
— Както вече ви казах, името ми е Катрин Грей. Живея в едно селце близо до Рипон, недалече от Йорк. Баща ми е пастор на местната енория. Беше на път — отиде да посети приятели, когато ме отвлякоха.
— Отвлякоха? — Люсиен се приведе напред в стола си. — Искате да кажете, че някой е влязъл в дома ви и ви е отвел насила оттам?
Тя кимна.
— Точно така, милорд. Затова бях облечена само в нощница. Не мога да ви кажа кои бяха, откъде дойдоха и защо са избрали точно мен. Но със сигурност знам, че помислите им не бяха почтени.
— Очевидно. И какви точно бяха техните планове?
Момичето прочисти смутено гърлото си, но продължи да го гледа право в очите.
— Чух единият от мъжете да казва, че ще ме заведат в някаква… къща с лоша репутация. Разбира се, в началото нямах представа какво имат предвид. Все пак съм дъщеря на пастор и… Но след време проумях. Баща ми е държал доста проповеди срещу подобни свърталища, така че успях да разгадая замисъла им.
— Разбирам. — Имаше нещо в историята й, което го настройваше подозрително, но същевременно бе запленен от хладния самоконтрол, с който бе изречено всичко това. И освен това в думите й се съдържаше напълно искрена нотка на отчаяние. В случай че казваше истината, ако действително бе преживяла всичко това, заслужаваше неподправено възхищение за начина, по който се държеше. — Продължавайте, мис Грей.
— Онези мъже възнамеряваха да ме продадат. Предполагам, че заради това… не ми направиха нищо. Очевидно с подобни неща може да се търгува.
Устните му се извиха в лека усмивка.
— И аз така съм чувал. — А тя вероятно щеше да донесе солидна сума на онзи, който я притежаваше. Люсиен бе озадачен от внезапно връхлетялата го мисъл, че не би имал нищо против да се възползва от услугите на подобен дом. И със сигурност щеше да изпита наслада от една нощ, прекарана в обятията на мис Грей.
— За щастие, успях да избягам — продължи тя със същия сдържан тон, който го караше да се пита какви ли емоции бушуват зад това хладно спокойствие. Възпитанието на истинска дама прозираше във всяка нейна дума, във всеки неволен жест. Ако тя самата не твърдеше обратното, би могъл да се закълне, че срещу него стои девойка с благородническа кръв.
— Бягах толкова бързо, колкото ми позволяваха силите — изричаше тя в момента. — Криех се в конюшнята, когато…
— Как? — прекъсна я Люсиен. — Как успяхте да избягате?
— Как? — прошепна тя, за първи път смутена.
— Точно това искам да знам. Как се изплъзнахте от мъжете, които ви отвлякоха? Вие сте жена и очевидно не можете да мерите сили с тях. Как успяхте да избягате?
Ръцете й потрепнаха за миг, преди да ги сплете в скута си. Тя си пое дълбоко дъх и се изправи, очевидно възстановила хладния си самоконтрол.
— Пътувахме с дни. Отсядахме в долнопробни крайпътни заведения. В нощта преди да стигнем до Лондон, спряхме в един хан. Единият от мъжете — дебел мъж с неприятен дъх — ме замъкна в някаква стая зад кухненското помещение. Той и приятелят му — висок, широкоплещест, с мазна руса коса — вероятно са решили да… да…
Тя навлажни припряно устни. Изглеждаше леко смутена.
— Дебелият ме дръпна в тази стая, а високият остана да пази отвън. Той започна да ругае, защото не успяваше да разкопчае панталона си. Когато видях, че е разсеян, успях да се добера до някаква тенджера. Ударих го по главата и избягах през прозореца.
Люсиен се облегна в стола си.
— Много съобразително от ваша страна.
Тя кимна.
— Бях отчаяна. Трябваше да избягам. Хукнах в тъмнината на нощта и се добрах до конюшнята зад хана. Чувствах се изтощена. Скрих се в сламата на пода и трябва да съм заспала. Когато се събудих, видях вашата карета и… Е, вие вече знаете останалото.
— Да, предполагам, че знам. — Люсиен стана от стола си, заобиколи бюрото и застана точно пред нея. — Ще приема, мис Грей, че ми казвате истината. Така е, нали? — Той я погледна настойчиво и твърдо и можеше да се закълне, че е доловил моментно колебание.
После тя също се изправи.
— Казах ви самата истина, милорд. И понеже ми изглеждате истински джентълмен, моля ви да ми помогнете.
Люсиен се замисли над думите й. Бе решил да й помогне още в момента, в който я видя да влиза в кабинета му, а може би и преди това.
— Така да бъде, мис Грей. Още утре сутринта ще подготвя карета и ще ви върна у дома, при баща ви. Ще наредя на една от прислужниците да ви придружи и…
Внезапно почувства топлата й длан върху ръката си.
— Моля ви, милорд. Баща ми все още не е у дома и… аз се боя да се върна, докато го няма. Вероятно бихте могъл да му изпратите вест, а аз да го почакам тук, докато дойде да ме прибере. Съзнавам, че искам твърде много, но…
— Няма ли някой друг, към който бихте могла да се обърнете за помощ?
Тя поклати замислено глава.
— Никой. Баща ми ще се върне след няколко дни. Ако му изпратите послание, веднага ще дойде да ме вземе.
Люсиен я наблюдаваше внимателно. Не беше сигурен на каква част от нейната история може да се вярва. Имаше някакво нелепо несъответствие между жената в неговата карета, тази в кабинета му и онази, която току-що бе описала. Не, той определено не вярваше, че е чул цялата истина, макар че отделни части звучаха доста убедително. И все пак като джентълмен бе задължен да помага на всяка дама, изпаднала в беда — а тази пред него със сигурност беше такава. Освен това тя представляваше загадка, на която не можеше да устои.
— Не е проблем да останете тук. На сутринта леля ми ще пристигне у дома и така ще имате компания. Междувременно ще изпратя послание на баща ви в Рипон. — Той й отправи иронична усмивка. — Това удовлетворява ли ви, мис Грей?
