Кет Мартин
Коприна и стомана
1
Лейди Катрин Грейсън стоеше безмълвно в плътната сянка зад вратата на старата каменна конюшня. Цялата трепереше. Мръсната й, дрипава нощница почти не я предпазваше от нощния мраз. Сламата, пръсната безразборно по студения гол под, безмилостно бодеше ходилата на босите й нозе. Тя ясно виждаше мършавата фигура и обсипаното с лунички лице на застаналия отпред коняр и луксозната черна карета.
Катрин се приближи още по-плътно към вратата и видя, че колата е напълно готова за път и, че е украсена с позлатен благороднически герб — вълча глава и сребърна сабя. Вляво от нея лакеите разговаряха приглушено с кочияша и докато се вслушваше напрегнато в разговора им, сърцето й започна да блъска лудо в гърдите. Каретата не пътуваше към Лондон, а се връщаше обратно в провинцията. Мили боже, насочваше се далече от големия град! Ако намереше вътре сигурно място, където да се скрие, тя щеше да е в безопасност!
Вълнението й нарасна, дишането й се учести. От ноздрите й излизаха бели облачета и се разтваряха в хладния утринен въздух. Трябваше да се махне оттук и колкото по-скоро — толкова по-добре. А тази карета й изглеждаше идеалната възможност за момента.
Още миг тя остана загледана в гладките, изящно полирани форми на скъпата кола и почувства прилив на надежда. Багажното отделение отзад щеше да свърши работа — стига да се намереше малко местенце и за нея. Катрин мислено се помоли да има късмет, пое си последна глътка въздух, за да успокои напрежението, обхванало тялото й, и се приготви за решителните няколко крачки, преди лакеите да са заели местата си в колата. Миг по-късно дочу гръмкия им смях и видя, че вниманието им е изцяло погълнато от двойка лаещи кучета. Тя се втурна към задната част на каретата — нозете й едва докосваха прашната земя, оплетените кичури на тъмната й коса се плъзгаха по раменете и обгръщаха тялото й.
Катрин повдигна припряно коженото покривало, скочи пъргаво в каретата и се настани сред камарата от куфари. Едва тогава се опита да успокои бесния ритъм на сърцето си и отправи гореща молитва към бога да не товарят повече багаж, преди да отпътуват.
Изминаха безкрайни секунди. Пулсът й отекваше в ушите. Въпреки че денят обещаваше да бъде хладен, кичури коса залепнаха към влажните й слепоочия и едри капки пот се стичаха по лицето й. Най-после чу мъжете да се приближават и да заемат местата си в уютната кабина, почувства как колата се залюля от тежестта им, преди четворката охранени коне да напрегне силите си и да подкара каретата към външната порта на хана.
Спряха само за миг, колкото беше нужно, за да може единственият пътник да се качи и да се настани удобно на меките кожени седалки. После кочияшът подкара умело конете и потеглиха.
Скрита в багажното, Катрин въздъхна с облекчение и най-сетне позволи на умореното си тяло да се отпусне върху черния лакиран под. Беше изтощена. Така ужасно, непоносимо изтощена. Изминалата нощ бе изстискала силите й до краен предел. В продължение на дълги мили беше бягала, после се бе влачила от изтощение, облечена само в опърпаната си нощница, обзета от животински ужас, че могат да я открият. Краката я боляха, нозете й бяха покрити с кървящи рани. А когато най-после се добра до някакъв път и стигна обраслия с бръшляни хан, отправи благодарствена молитва към бога и предпазливо се прокрадна към конюшнята встрани.
Няколко часа по-късно, както си спеше сред купчина слама, бе събудена от пръхтенето на коне, впрягани за път. И в този миг Катрин разбра, че това е единственият й шанс да се измъкне безопасно от това място.
Сега, когато мразовитата утрин започна да се затопля и помещението стана почти уютно, напрегнатите й мускули се поотпуснаха и тя се унесе в дрямка. Спа неспокойно чак до късния следобед, когато каретата спря до някаква крайпътна странноприемница и собственикът й слезе, вероятно за да се нахрани. Катрин не обърна внимание на спазмите в собствения си стомах. Когато потеглиха отново, все още се чувстваше твърде изморена, за да се дразни от дупките по пътя и звучното подскачане на колелата.
Часовете се точеха бавно. Краката й изтръпнаха, притиснати от тежките куфари. Появи се тъпа болка в тила й, гърбът и раменете също я боляха. Докато каретата тракаше монотонно по пътя, тя се почувства почти щастлива, че не е имала възможност да се храни или да поглъща течности, защото при тези обстоятелства не би могла да облекчи нуждите си.
Равномерният ритъм на колелетата я унасяше. Главата й се отпусна напред. Катрин потъна в дълбок сън, изпълнен с видения.
Отново беше в клиниката „Сейнт Бартоломю“, просната върху студения каменен под на мръсната си, задушна килия. Страхът я обграждаше като гъста утринна мъгла, безмилостно стягаше гърлото й и тя се сви безпомощно в ъгъла, притиснала гърба си в грубата сива стена, сякаш искаше да се слее с нея. Ясно дочуваше неистовите писъци на своите другарки по съдба от съседните килии. Вдигна припряно ръце и притисна ушите си в напразно усилие да ги заглуши, да се заблуди, че те не съществуват.
Сърцето й препускаше лудешки и ударите му отекваха в тишината на съзнанието й. Господи, намираше се в самия ад, или поне в този, който съществуваше на земята. Какъв ли демоничен ум бе сътворил това място? И колко ли още можеше да издържи? До слуха й достигна звукът от отекващи стъпки и дрънчене на верига. Вероятно пазачите връщаха някой нещастник обратно в килията му.
А може би идваха за нея.
Катрин се сниши и се сви на кълбо. Искаше й се да изчезне, да се слее с пода и стените. Известно време бе успяла да им се изплъзне, защото се стараеше да бъде мълчалива и покорна. Но рано или късно щяха да дойдат и за нея, както бе станало с останалите.
Стъпките се приближаваха. Сърцето й замря от страх. Мили боже, нека не идват за мен. Нека са избрали някой друг. Който и да е друг. Само не и мен! Не мен! И тогава ги видя — единият беше висок и широкоплещест, с тънки устни и мръсна руса коса, прихваната с кожена лента над челото. Другият бе нисък и дебел, увисналият му корем висеше над колана на кафявия му панталон, пропит с мазни петна.
Катрин едва потисна риданието си, когато ги видя да спират пред вратата на нейната килия. Вторият бе провисил на ръката си чифт тежки стоманени окови.
Още преди да отключи вратите, той й отправи похотлива усмивка:
— Добър вечер, сладката ми. Време е за малка разходчица.
— Не! — Напълно отчаяна, тя заотстъпва панически назад, а очите й безпомощно шареха из стаята в търсене на някаква възможност за бягство. Прекрасно знаеше какво ще й се случи, беше чувала какво са сторили на другите жени. Досега бе успяла да остане незабелязана за тях, макар че не разбираше защо. — Оставете ме! Стойте далече от мен! Предупреждавам ви — вървете си и ме оставете на мира!
По-високият само се ухили, но дебелият гръмко се разсмя — жесток, оглушителен звук, който предизвика хладна тръпка по гърба й — и я изтръгна от лапите на съня.
Сърцето й бясно препускаше, нощницата й бе прогизнала от пот и залепнала за тялото й. Тя опря уморено глава в стената на багажното и си напомни, че сънят й не е реалност — вече не. Беше истинско чудо — а може би сам господ й бе помогнал, — но тя бе успяла да измами страховитите пазачи, да избегне онова, което се канеха да й причинят, и да избяга от онази зловеща болница.
Катрин си наложи да не мисли за всичко това, да го зарови дълбоко в бездните на съзнанието си и да се съсредоточи върху запазването на трудно извоюваната си свобода. Сега бе далече от онова място, от онази всяваща ужас лудница, в която бе заключена близо година.
Засега това бе всичко, което можеше да желае и всичко, за което трябваше да мисли. Бъдещето й изглеждаше неясно, но имаше достатъчно време да крои планове и да реши какво ще предприеме. Само не трябваше да позволява да я заловят отново.
Катрин отново се отпусна и заспа. Нямаше представа колко време е спала, когато внезапно някой грубо я разтърси и я издърпа извън каретата. Вероятно щеше да се просне в лепкавата кал, ако вторият лакей не бе сграбчил ръката й в груба хватка, от която главата й отскочи назад.
— Пуснете ме! — Катрин отчаяно се опитваше да се освободи от мощната му длан. — Махнете ръцете си от мен!
— Имаме си пътник без билет! — извика единият от мъжете, преди да обвие кръста й с ръка и да я притисне до себе си. — Най-вероятно хлапачката е крадла! — При споменаването на тази дума, Катрин го