— Лъдлоу! Лъдлоу, къде си, по дяволите?
Икономът затрополи иззад ъгъла. Ръцете му бяха облечени в ръкавици, а върху дебелото си палто бе наметнал вълнено одеяло.
— Да, милорд? — Носът му бе зачервен, а цялото му тяло се тресеше от студа.
— Къде е дъщеря ми? Не съм я виждал от сутринта.
— Предполагам, че все още е в леглото, милорд. Да я повикам ли, сър?
Това сякаш окончателно го вбеси.
— Направи го, и то веднага. И й кажи, че най-добре ще е да не ме кара да чакам. — Още едно безполезно женско създание, като всички останали. Откакто бяха напуснали Милфорд Парк, не преставаше да хленчи и да се оплаква. Това го влудяваше почти толкова, колкото и долната постъпка на Катрин. Ако не променеше поведението си, и то скоро, щеше да омъжи Мюриъл само за да се отърве от нея. Сега може и да нямаше възможност да подлъже някой богат аристократ, като се бе надявал, но по свой си начин Мюриъл бе доста апетитно парче. Сигурно все още можеше да я спазари за шепа монети с някой стар развратник, който мечтае да се напъха между краката на младо момиче.
Обектът на неговия гняв слезе по стълбите, плътно завита в износено розово одеяло, което изглеждаше още по-старо на фона на яркочервената й рошава коса.
— Заприличала си на повлекана — озъби й се Дъглас. — Защо си все още в леглото?
— Прекалено студено е, за да ставам. Тази къща прилича на долнопробен затвор. Мога да се стопля само под завивките.
— Щом с такава охота се пъхаш под завивките, сигурно трябва да ти намеря съпруг. Сигурен съм, че лорд Тилбърт ще се погрижи добре да те топли в леглото.
Лицето й пребледня и част от луничките й се скриха.
— Лорд Тилбърт? Той едва се държи на краката си! Нали не смяташ да ме омъжиш за някой развратен старик?
— Ще направя каквото поискам, моето момиче, и най-добре ще е да не го забравяш. А междувременно исках да те уведомя, че заминавам за няколко дни.
— Заминаваш? И къде ще вървиш?
— Това не е твоя работа. Да кажем, че смятам да потърся справедливост. — Той се обърна и повика иконома си, който в момента му служеше и като личен камериер. — Лъдлоу! — Кльощавият човечец забърза към него иззад ъгъла. — Опаковай ми куфара. Трябва ми багаж поне за една седмица.
— Да, милорд.
— Що се отнася до теб, Мюриъл, съветвам те да намериш по-добър начин да се стоплиш, вместо по цял ден да лежиш и да се оплакваш. В противен случай, уверявам те, че лорд Тилбърт ще ти се стори добър избор пред кандидатите, които ще ти намеря за съпрузи.
С тези думи той й обърна гръб, оставяйки дъщеря си разтреперана и бледа. Слава богу, помисли си графът. Поне една от жените под негова опека си знаеше мястото.
А другата беше на път да научи какво очаква онези, които се опитат да се изправят срещу него.
26
Най-после у дома! Животът й с Люсиен надхвърляше и най-смелите й мечти. Той я обичаше, нуждаеше се от нея и я приемаше такава, каквато е. Най-после бе намерила истинско убежище, истински дом и се чувстваше в безопасност.
Стоеше до него в господарския апартамент, където вече прекарваше всяка нощ.
— Искам да е преместиш тук — каза й той в нощта на нейното завръщане. — Все още можеш да задържиш съседната стая, но предпочитам нощем да спиш до мен. — Той я погледна малко колебливо. — Имаш ли нещо против?
Катрин му се усмихна, изпълнена с обич и радост.
— Повече от всичко на света искам да прекарвам нощите си до теб.
Мислено се връщаше към тези думи сега, когато насреща й се усмихваше най-привлекателният мъж на света. Искаше й се да обгърне врата му с ръце и да докосне чувствените му устни. Въпреки че се бяха любили преди броени часове, когато вдигна поглед към него, очите му изглеждаха тъмни и отнесени. Люсиен обгърна лицето й с длани и сведе глава да я целуне, но шумът от забързани детски стъпки по стълбите ги накара виновно да се отдръпнат и да вперят поглед във вратата.
Днес Майкъл се връщаше от Карлайл Хол, след като им бе дал възможност да се усамотят известно време след дългата раздяла.
— Татко! Татко!
Катрин погледна изненадано Люсиен и видя лека руменина да избива по лицето му.
— Започнах процедурата по осиновяване на момчето — каза сковано той. — След няколко седмици, той ще бъде Майкъл Бартоломю Монтен. При това положение ми изглежда нормално да се обръща към мен като към свой баща.
— Разбира се. — Катрин потисна усмивката си и почувства мощен прилив на любов към този мъж. За първи път й хрумна, че може да е сгрешила, като си бе тръгнала. Ако на този свят имаше човек, на който би могла да повери живота и сърцето си, то това бе нейният съпруг.
Точно в този момент в стаята връхлетя Майкъл и се закова пред тях. Крачетата му потъваха в дебелия ориенталски килим.
— Вярно било! Божичко, Катрин, ти наистина си у дома.
В огромните му сини очи напираха сълзи и нито Катрин, нито Люсиен се опитаха да поправят обръщението му. Катрин коленичи и разгори широко ръце, а русокосото дете развълнувано се хвърли в обятията й. Тя го притисна силно към себе си и преглътна сълзите.
— Липсваше ми, Майкъл. Нямаш представа колко ми липсваше.
— Вие също ми липсвахте… милейди. — Той я прегръщаше с всички сили, а малката му главица се отърка в раменете й. — Липсвахте на всички ни, и особено на Негова светлост.
Катрин приглади светлата му косица, притисна го отново към себе си, а после се отдръпна да го погледне.
— Отсега нататък… ако нямаш нищо против… много бих искала да ме наричаш „мамо“.
Майкъл насочи към нея насълзените си сини очи, а мъничкото му личице се сгърчи в усмивка.
— Ще ми бъдеш майка?
— Стига да искаш.
— О, да — много искам. Сега ще… ще имам майка и баща като всички останали.
Катрин оправи реверите на кадифеното му палтенце, само за да има повод да го докосне.
— Точно така, Майкъл. Освен това, вече имаш малко братче. Казва се Люк. Искаш ли да го видиш?
Майкъл я погледна изумен.
— Имам братче?
— Да.
— В такъв случай много бих искал да го видя — отвърна съвсем прилично детето.
Над русата му главичка Катрин погледна изненадано към Люсиен и двамата се усмихнаха.
Същия ден за първи път тя се върна в малката каменна колиба и бе изумена да открие, че тя я очаква. В дните след нейното заминаване Люсиен беше подредил вътре всичките безценни предмети от импровизираната й лаборатория, които така старателно беше скрила в обора.
Сега тя бе отново у дома, но грижите за децата едва ли щяха да й оставят много време за работа. Все пак я сгряваше мисълта, че когато намери време, е свободна да й се отдаде. За Катрин работата й бе нейното лично предизвикателство, което правеше живота й завършен.
Катрин се усмихваше, докато оглеждаше вътрешността на колибата в този първи топъл ден от пролетта. Въпреки че навън слънцето блестеше ослепително, топлата жарава в камината едва успяваше да прогони студа от дебелите каменни стени на нейното убежище. Люсиен старателно бе подредил медицинските книги, които някога бе взела от неговата библиотека, и бе отрупал пода на малкото салонче с нови, непознати за нея издания. Вероятно му бе коствало доста усилия да се снабди със специфичните текстове, които бяха
