наредени на купчинки по пода.
Тази мисъл извика нова усмивка на устните й — собственият й съпруг очевидно насърчаваше ексцентричните й интереси, които преди време считаше за недопустими. Катрин весело си тананикаше, докато поливаше саксийките с лечебни билки, подредени по лавиците пред слънчевия прозорец. Безгрижна и щастлива, тя едва долови с периферното си зрение движението на стоманената брава, преди вратата да се отвори. Катрин се усмихна и се обърна, сигурна че съпругът й идва да я види. Но човекът, който прекрачи прага на колибата, не беше Люсиен.
Беше Дъглас Рот.
Ледена тръпка пропълзя по гръбнака й.
— Вуйчо Дъглас — едва съумя да пророни тя. — Изненадана съм да те видя тук.
Тънките му устни се извиха в жлъчна усмивка.
— Не разбирам защо трябва да си изненадана. За всичките години, в които живя под моята опека, би трябвало да си научила, че аз твърдо вярвам във възмездието. Доколкото си спомням, успях да ти дам няколко урока, че не би могла да се изпречиш на пътя ми, без да получиш наказание.
Катрин замръзна. Как би могла някога да забрави суровите уроци, научени от вуйчо й? Първите години под неговата опека бледнееха пред месеците, прекарани в „Сейнт Бартоломю“.
— Откъде разбра, че съм тук?
Той пристъпи напред и затвори вратата зад гърба си, очевидно притеснен от възможността да докосне някоя от стъклениците по масата с тревистозеленото си палто. Несъзнателно, Дъглас посегна към напудрената си перука, за да се увери, че си е на мястото.
— Не беше никак трудно да те открия. От няколко дни наблюдавам къщата. През това време забелязах и тази… колиба. Лесно бе да се досетя, че това царство на билките би могло да е само твое убежище, така че трябваше само да изчакам появата ти. Знаех си, че няма да ми се наложи да чакам дълго.
Катрин нервно навлажни устни.
— Защо дойде? Какво искаш от мен?
Веждите му се извиха в сардонична гримаса.
— Какво искам ли? Сигурно можеш и сама да се досетиш. — Устните му се сгърчиха в студената, безмилостна усмивка, която често навестяваше кошмарните й сънища в „Сейнт Бартоломю“. — Искам да си платиш, задето разруши моя свят. — Той пристъпи към нея, а носът му се сбърчи от отвращение при необичайната миризма на лечебни билки и отвари. — Ти отне единствения смисъл в живота ми, Катрин. Изхвърли ме от Милфорд Парк. Ти опетни репутацията ми на благородник, да не говорим за неуспешния ти опит да сложиш край на моя живот — за което, смея да заявя, мога само да ти се възхищавам. И все пак опитът ти излезе неуспешен. Уверявам те, че аз няма да допусна тази грешка.
За първи път Катрин почувства истински страх. Дъглас Рот бе дошъл да търси отмъщение и, очевидно, възнамеряваше да я убие. Погледът й неволно се стрелна към вратата, но Дъглас препречваше всичките й пътища за бягство.
Катрин припряно търсеше някакъв изход от ситуацията.
— Не аз се опитах да те убия. Много пъти съм искала — и несъмнено съм имала безброй причини — но не го направих аз. Уверявам те, че ако бях опитала, несъмнено щях да успея.
Някакво мускулче потрепна на бузата му.
— Винаги си била нагла малка женичка. Почти ти повярвах. Почти. Но дори и да ми казваш самата истина, това няма да промени нещата. Ти разруши живота ми и провали плановете ми за бъдещето. Смятам да се погрижа да си платиш за това.
Катрин не посмя да чака повече — втурна се към вратата в безплодно усилие да заобиколи едрата фигура на вуйчо си отляво.
— Няма да стане! — Той се оказа по-бърз и по-силен, отколкото изглеждаше. Ръцете му безмилостно я сграбчиха и я замъкнаха далече от спасителната врата.
— Помощ! Няма ли кой да ми помогне?! — Но никой не можеше да я чуе през дебелите каменни стени и единственото, което получи в отговор на усилията си, бе силен шамар по лицето. Зъбите й изтракаха от удара.
— Не смей да хленчиш повече — чу ли? Това няма да ти помогне — и двамата го знаем.
Думите му бяха самата истина и тази мисъл накара сърцето й да подскочи. Катрин се мяташе отчаяно в твърдата хватка на ръцете му и успя да го ритне в слабините. Това й даде възможност да се измъкне и отново да хукне към вратата, но дългите фусти на роклята затрудняваха движенията й. Само след миг Дънстън я застигна. Пръстите му се вкопчиха в косата й, а юмрукът на другата му ръка се заби в челюстта й. Катрин се свлече безпомощно на пода. Последното нещо, което си спомняше, бе пулсиращата болка в главата и зловещия смях на Дънстън Рот.
Черният жребец на Люсиен се носеше в лек галоп през полето. Беше още рано, но вече бе свършил доста работа. Тази сутрин бе решил да остави Катрин сама, за да й даде възможност спокойно да се отдаде на работата си в колибата. Слънцето обаче блестеше толкова ярко и небето беше така ясно и синьо, а тя толкова дълго му беше липсвала, че нямаше търпение да се потопи в лъчезарната й усмивка, да чуе смеха й.
Щом изкачи хълма, той смени посоката и насочи коня си към колибата на Катрин. И точно тогава видя гъстия пушек. Идваше точно от тази посока и съвсем не приличаше на безобиден дим, който се издига от комина.
Сърцето му се обърна в гърдите. Люсиен се приведе над гривата на коня си и го пришпори в бесен галоп. Когато се спусна по възвишението, видя първите огнени пламъци на се процеждат под стрехите на колибата, а малката кобилка на Катрин се дърпаше като обезумяла, вързана за юздата си.
Люсиен пришпори своя жребец.
С шеметна скорост животното прекоси хълма и потока и изцвили диво, когато маркизът внезапно го закова пред колибата. Люсиен скочи от седлото, влетя през тежката дъбова врата и се спря едва пред жарката огнена стена.
— Катрин! Катрин, за бога, вътре ли си? — Очите му отчаяно се опитваха да пробият плътната преграда от пламъци и гъст пушек. — Катрин! Катрин! — Той пристъпваше пипнешком покрай стената, спъваше се в камарите от книги и събаряше по пода мензури и стъкленици. — Катрин, аз съм, Люсиен! Моля те, отговори ми!
От потъналия в гъст дим ъгъл долетя приглушен стон. С присвити очи, задавен от пушека, Люсиен се запрепъва в посока на звука. Сред счупените стъкленици и саксии, сред разкъсаните страници от книги, които някой бе пръснал, за да подсили огъня, маркизът забеляза късче кафява вълнена материя.
Борейки се с обземащия го страх, той коленичи до тялото на съпругата си. Видя, че тя диша, видя също, че ръцете й са завързани, а в устата й е напъхано грубо парче плат. Люсиен побърза да я вдигне на ръце и веднага се насочи към вратата.
— Спокойно, любов моя. Само да се измъкнем оттук, всичко ще се нареди. — Катрин простена в отговор, а Люсиен я притисна още по-плътно към гърдите си. Залитайки, той прекоси стаята, политна към горящата врата и се озова отвън. Лъхна го свежият пролетен въздух. Маркизът не спря, докато не стигна прикритието на дърветата, където внимателно пусна Катрин на земята и махна парчето плат от устата й. После извади ножчето от ботуша си, преряза въжетата на китките й и щателно я прегледа за някакви рани или счупени кости.
Изведнъж очите й широко се отвориха и Катрин задъхано си пое глътка свеж въздух. Опита се да му каже нещо, но гласът й бе дрезгав от пушека и от гърлото й се изтръгна задавено хриптене.
— Не се опитвай да говориш. Връщам се веднага. Отивам да доведа коня ти, преди огънят да е стигнал до него. — Люсиен се отдалечи от нея само за миг, освободи малката й кобилка и побърза да се върне при съпругата си, която тъкмо се опитваше да се изправи покрай дънера на дървото.
— Не се напрягай — опита се той да я вразуми и коленичи до нея.
— Дън… стън… — пророни дрезгаво Катрин. — Опита… да ме убие. Вни… мавай, Люсиен. Сигурно… още е тук.
Предупреждението й се оказа твърде закъсняло. Прищракването от ударника на нечий револвер наруши покоя на гората.
