— Ще те надялкам на парченца за храна на враните, мистър, и когато приключа с теб, ще довърша и курвата, като преди това си направя всичкия кеф. Обичам да започвам от хубавичките им личица и да ги обработвам до пръстите на краката — той се захили като побесняло куче, оголвайки зъбите си зад повдигнатата горна устна. — И ти въобще няма да можеш да ме спреш, защото вече ще си накълцан на много малки парченца.
— Не се приближавай повече — предупреди го Рейвън, но Големия Боби не слушаше въобще. Хора като него никога не го правеха. Те се ръководеха от грубата си сила и никога не им минаваше през ум, че един ден ще се намери някой по-ловък от тях.
Той изтрополи по пода, скъсявайки бързо разстоянието между тях. Дори и на такава дистанция той смърдеше на коне, пот и застоял дъх на уиски.
— Ти, черни дяволе, вече си мъртъв — изхриптя той, хвърляйки се напред, и ножът проблесна, когато острието се насочи към гърдите на Рейвън.
Беше много късно да издърпа с ръка бича и отново да замахне, така че на Рейвън й оставаше единствената възможност, която винаги се бе надявала, че няма да й се налага да използва. Тя измъкна малкия пистолет от ботуша си и стреля, без да се цели, прострелвайки го право в сърцето. За неин ужас той трепна, но след това политна напред към нея.
Джейд скочи от леглото да помага на приятелката си и скочи върху гърба му като разярена котка. Тя го сграбчи за гърлото в мъртва хватка и пръстите й хванаха трахеята. Това бе бойно изкуство, което бе усвоила още в родината си. Мъжът извика само веднъж със странен, гъргорещ звук, след това се повали на колене, а Джейд продължаваше да го стиска за гърлото. Големия Боби се строполи по лице и трясъкът от огромното му тяло върху пода накара всичко живо от вертепа да се втурне към спалнята на Джейд.
Джейд вдигна поглед към Рейвън, така както стоеше приклекнала до огромното тяло. Лицето й бе бледо.
— Трябваше да го спрем — каза тя с безизразен глас. — Хайде, изчезвай оттук, преди да са разбили вратата и те намерят.
Рейвън коленичи до нея, впила поглед в струйките кръв, които се стичаха в малка локва на пода до тялото на мъжа. Тя сви рамене.
— Не мога да те оставя да поемеш вината сама — каза тя.
Джейд я побутна с ръка.
— Трябва да го направиш. Не можеш да рискуваш да те разкрият. Аз ще кажа на шерифа как Боби се опитваше да ме убие. Той ще ми повярва. Всички знаеха, че Боби го очаква лош край. Беше просто въпрос на време да се види кога и къде, това е всичко.
Тя потръпна и извърна поглед встрани от тялото.
— Поне няма повече да има други жени, които да страдат от него. Но не мога да кажа, че се чувствам добре, след като отнехме човешки живот. Дори и неговия, колкото и безполезен да беше.
Рейвън изправи приятелката си на крака.
— Слушай, Джейд, никога не е лесно да убиеш, когото и да било, независимо от това колко лош е той. Аз знам по-добре от когото и да било как се чувстваш сега. Но това, което направи, бе неизбежно. Той щеше да убие мен, а след това да се нахвърли отново върху теб.
Неизплакани сълзи блестяха в развълнуваните очи на Джейд.
— Знам — подсмръкна тя, — но не съм сигурна, че ще си го простя някога. Сега тръгвай, хайде. Твоето присъствие тук ще си остане наша тайна, както винаги.
— Ти си най-добрата приятелка, която може да има едно момиче — отвърна Рейвън, като я стискаше за ръката.
— Същото се отнася и за тебе — отвърна Джейд, като слабо се усмихваше. — Той ме изненада. Сигурно досега щях да съм мъртва, ако не беше ти.
По вратата на Джейд думтяха юмруци и, изглежда, всички крещяха едновременно.
— Ще се върна по-късно, когато нещата се поуспокоят — каза Рейвън и се отправи с резки крачки към тайния панелен вход на стената.
След тази нощ дружбата й с Джейд укрепна още повече. Както Рейвън, и тя се нуждаеше от всяка помощ, която можеше да получи отнякъде. В лицето на Джейд имаше непоклатим съюзник, който подкрепяше нейната кауза.
Старлет никога не бе копняла така за успокоителното присъствие на Джейд, както в този момент. Деър Маккалистър бе я изправил пред нов вид опасност, с каквато тя никога не беше се сблъсквала преди, нито пък разбираше напълно. Но едно нещо ставаше изненадващо ясно: ако останеше тук с него прекалено дълго, никога нямаше да бъде отново в безопасност. Опасността, която се изправяше пред нея и която я подмамваше, бе страстта.
Това откритие бушуваше в съзнанието й със застрашителна сила и несигурно овладените емоции напираха още по-силно.
— Не мога да си позволя това да се случи… Няма — си каза тя тихо, като предупреждение към себе си.
Въпреки това, колкото по-дълго оставаше с него, толкова по-трудно й беше да си представи бъдеще, в което те да не са заедно. Някаква връзка, независимо колко крехка, съществуваше между тях. Не можеше да й позволи да укрепне, но как можеше да я спре? Тяхната потребност един от друг, изглежда, нарастваше с всеки изминал час. Всъщност, не беше ли започнала тя в онзи миг, когато го бе измъкнала от реката, беше се погрижила бързо за раните му и бе решила да го доведе тук? Тогава нямаше друг избор. Не можеше да го изостави, когато той се нуждаеше от нея. Той би умрял без нейната помощ.
Скоро тя ще може да постави известна дистанция между тях и след като се откъсне веднъж от него, ще може да установи контрол над чувствата си. Той няма повече да доминира над всяка нейна мисъл и действие. Тя ще се освободи от него още веднъж. Именно това искаше, си каза тя, и колкото по-бързо, толкова по-добре.
Въпреки това, когато го чу да стене в делириум, тя моментално застана до него, веждите й загрижено се събраха и всички други грижи отпаднаха.
— Не си и помисляй да се предадеш — му каза тя, мъчейки се да влее живот в неговото тяло чрез гласа си и докосване с ръце.
През цялата тази така дълга нощ, когато непрекъснато бдеше над него, тя обтриваше тялото му с влажна, хладка кърпа и го караше да поема малко течности. Треската му беше още много силна, но той непрекъснато й повтаряше колко му беше студено… колко ужасно студено.
Беше решила твърдо да го спаси, на всяка цена. Знаеше какво трябва да направи, но дори когато изрита встрани чехлите си, онзи мъничък глас в нея започна да подава предупредителни сигнали. Тя се поколеба, разбирайки, че това, което се готви да направи, ще я сближи още повече с него. Но в следващия миг тя се гушна в леглото до него, като сърцето й биеше лудо, подобно крилцата на малката птица колибри.
Стройното му тяло беше твърдо, мускулесто и… голо.
Тя преглътна, след като легна до него, слагайки внимателно глава в твърдата падина, която се образуваше на неговото рамо. В старанието си да затопли тялото му, тя се обърна към него и започна да потупва треперещата му снага, като внимаваше, много внимаваше пръстите й да не отиват много надолу, там… на онова място.
Пъхвайки крака между неговите, тя започна да разтрива с ходило прасците му, след това с ръце коленете, и набирайки смелост — бедрата му.
Старлет не смяташе, че трябва да се безпокои за това, че може да го възбуди в това му физическо състояние, но въпреки това, много внимаваше къде се разхожда ръката й.
Все по-ясно усещаше, че дишането й някак странно се ускорява и всеки път, когато усетеше как мускулите му потръпват под върховете на пръстите й, в гърлото й пропълзяваха тихи звуци.
