без да й даде възможност да обясни каквото и да било. Не искаше отново да я прекъсва, но, по дяволите, нуждаеше се от някои отговори.
— Само се опитвам да ти помогна — каза меко тя, като се опита да запази гласа си спокоен. — Сега ти си ядосан, защото разбра, че съм Тримейн, и мислиш, че съм като тях.
— Не съм ти ядосан — отговори, но гласът му още бе рязък. Той си пое дълбоко дъх, подаде ръка и каза: — Ела тук.
Тя премигна.
— Защо? — Все пак почувства, че няма избор, като гледаше тази ръка с дълги пръсти, протегната с настойчива молба.
— Знам, че се държа като неблагодарен кучи син. Би трябвало да ти благодаря, вместо да искам да отговаряш на въпросите ми. — Зелените му очи се обърнаха към нея, когато усети безпокойството й. — Все пак трябва да поговорим. И предпочитам поне да седиш до мен.
Не получи никакъв отговор.
— Тук ли си още?
— Да — прошепна тя.
Последва звука на гласа й и различи стройните й форми, очертани от слънчевата светлина. По дяволите, ужасно искаше да я види. Наистина да я види! Не само фигура в светлосенки.
— Ще останеш ли да говориш е мен?
— Щом… искаш.
Тя не изглеждаше повече разкъсана от нерешителност и в следващия момент той чу леките й стъпки да пресичат стаята и почувства тежестта й на леглото.
— Тук си в безопасност, мистър Маккалистър. Трябва да си убеден, че няма да те предам.
Едва се въздържаше от желанието да я докосва, когато беше близо до него.
— Добре, кажи ми, защо си тук, Старлет?
Господи, какво ли щеше да каже? Почувства студена буца в стомаха си, но Старлет знаеше, че трябва да обясни, и то така, че да изглежда възможно най-близо до истината. Господи, беше уморена от лъжи, но повече не искаше да има лъжи между тях. Въпреки това не мислеше, че той е готов да чуе абсолютната истина, така че реши да му каже само това, което му беше нужно да знае. Като се бореше да овладее нервите си, тя навлажни устни и каза:
— Харесвам самотата тук. Понякога изпитвам нужда да избягам за няколко дни. Ужасно напрегнато е да ръководиш бизнес като моя, а както добре знаеш, тук има пълната възможност да си почина.
— Не се ли чувстваш самотна тук, когато си сама?
— Не, никога — отговори тя без колебание. — Всъщност, по-скоро се наслаждавам от усещането, че съм сама. Това ми дава възможност да мисля. Скицирах някои от най-добрите си модели, докато седях на работната ми маса в другата стая. Когато съм в града, рядко намирам време за себе си, защото наоколо винаги има някой, който изисква особено внимание към себе си.
Няколко минути той не каза нищо, просто лежеше замислен. Коленете на Старлет започнаха да треперят толкова силно, че без да мисли, се отпусна на леглото до него.
— Тогава се появих аз и наруших уединението ти — каза той и ръката му обви пръстите й — Наистина съм ти много благодарен, че ме подслони, мадам. Знам, че няма много хора, които биха направили същото при дадените обстоятелства.
— Ти не си съвсем непознат за мен — каза меко тя.
Пръстите му погалиха вътрешната страна на китката й с бавно, кръгообразно движение.
— Недей… не трябва… — започна тя и се опита да се отдръпне от него.
— Спокойно… спокойно. Никога не бих те наранил. Господи, вероятно нямаше да бъда дори жив без теб.
Старлет никога не се бе чувствала по-виновна, отколкото в този момент. Той не знаеше, че едва не бе убит заради нея. Какво ли би казал, ако узнаеше истината? Можеше да се досети много лесно. Тогава сигурно нямаше да бъде толкова благодарен. Вероятно щеше да й извие врага.
— Защо трепериш? Няма защо да се страхуваш от мен. — Говореше утешително, почувствал страха й, но погрешно изтълкува причината за него. Изглежда, също искаше да я увери, че не би отишъл по-далеч от внимателно поставените й ограничения… освен, разбира се, ако тя не пожелаеше.
Той потърка с опакото на пръстите си бузата й и предизвика трепет, който пробяга по гръбначния й стълб. Осмели се и ръката му се спусна, като очерта грациозната извивка на шията й.
— Деър… Не мисля, че ти би… — започна тя и въздъхна, потръпвайки.
— За пръв път казваш името ми. Кожата ти е мека като кадифе — каза той дрезгаво. Неспокойните му пръсти намериха чувствителното място зад ухото й и нежно го погалиха. — Позволи ми да те държа, Старлет. Само да те държа, нищо повече.
Тя трепна и отблъсна с ръка гърдите му.
— Не мисля, че е добра идея.
— Трябва преди това да опиташ — каза той, увещавайки я със съблазнителна нотка в гласа си. Беше невъзможно да не мисли за пръстите й, опрени на гърдите му; топлината на плътта й бе като мехлем за душата му. Това, което някога беше целебно докосване, доставящо спокойствие и грижа, сега изглеждаше интимно, събуждаше огнени желания. В момента не го интересуваше нищо друго, освен да я задържи близо до себе си.
— Да, но беше различно. Тогава ти беше ранен и се нуждаеше от мен — отговори тя меко.
Той вдигна ръце, обхвана лицето й и я притегни към себе си.
— Сега се нуждая от теб повече от всякога — отвърна той и дъхът му опари устните й — Искам ужасно много да те гледам, да знам изражението на очите ти, но не мога… може би никога не ще мога. Все още всичко ми е смътно.
— Знам колко страшно трябва да е. Мисля все пак, че това, което описа, е добър знак. Това е началото, Деър — каза тя с надеждата да го окуражи. — Необходимо е само малко повече време.
Той въздъхна дълбоко.
— Може би, но ако не стане по-добре от това? Господи, преди си позволявах твърде много.
Умът му запрепуска назад във времето, а гласът му се сниши.
— Спомням си колко прелестна беше, когато те видях за първи път. Все те виждам в магазина за дрехи онзи ден. Опитваше се толкова много да бъдеш услужлива, но заедно с това бе и нервна като котка, защото аз бях там. А по-късно се натъкнах на теб и Джейк Фонтън пред вариететния театър. Ако някога възстановя зрението си, ще запомня всичко за теб в същия момент.
Очите му бяха тъмни езера от отчаяние и сърцето на Старлет болезнено се сви. Знаеше, че е загубена, ако остане, но в момента не се интересуваше от това. По-късно може би щеше да съжалява, но сега не искаше да мисли за нищо друго.
Сложи ръцете си върху неговите, притвори очите и бавно започна да движи пръстите му по лицето си.
— Докосни ме, виж ме — прошепна тя.
— Не знам дали ще мога да спра, ако започна веднъж — каза той дрезгаво — Трябва да знаеш това, Старлет.
— Не спирай тогава — отговори тя.
Макар че той не отговори, изражението му бе достатъчно красноречиво. В очите му бушуваше смесица от страст и нежност. Възглавничките на пръстите му блуждаеха по високите й скули. „Меките мигли, притворени около очите й, бяха като копринено ветрило за кожата й“ — мислеше той. Имаше малък нос, леко повдигнат накрая, малки трапчинки украсяваха бузите й. Пръстите му продължиха ленивото си изследване и се плъзнаха надолу.
А това бяха устните й, които напълно го бяха запленили и караха желанието да вибрира в стомаха му. Устата беше предназначена за целуване… и то често. Устните й бяха сочни като череши, а горната — пълна
