можеше да го чуе. Малко по-нататък видя перката на всмукващата помпа.
Сви се и се обърна с глава към изхода. Шестнайсет минути. Трябваше да действа светкавично.
Извади устройството от плика и го огледа на светлината от фенерчето. Всичко беше наред. Протегна ръка и залепи магнитното дъно за стената на тръбата. С треперещи пръсти се опита да размотае кордата, която трябваше да задейства детонатора. Беше се заплела. Докато се справи, мина още време. Непредвидено. Най-после успя да я размотае и да разтвори найлоновото парашутче. Увиснало свободно в неподвижната вода в тръбата, то приличаше на медуза с едно-единствено смъртоносно пипало.
В машинното отделение Хенри Хендъл погледна часовника, окачен на тръбата над главата му. Стрелката, която трябваше да отброява секундите, потрепваше, но не се движеше. Часовникът беше замръзнал на осем и четирийсет и три. Хенри се зачуди кога е спрял. Приближи се и чукна циферблата с пръст. Стрелката не помръдна. Улови часовника и понечи да го откачи от куката. Когато го отдели от металната повърхност, той заработи. Хенри го пусна отново и часовникът спря. Опита пак — същото. Не разбираше от часовници, но все пак се досети каква е причината. Извади джобното си ножче и го приближи към тръбата. На сантиметър от повърхността острието изведнъж отскочи и се залепи за метала.
— По дяволите! — Хенри знаеше какво може да направи солената вода с метала. Ръжда, разяждане… Това тук обаче беше нещо ново. Нямаше представа какво точно става, но основната му грижа беше фактът, че може да е закъснял със запалването на машината. Нямаше представа колко време е минало от спирането на часовника. Отиде до пулта и се зае да изпълни задачата си.
Приключи. Започна да се измъква — оттласкваше се само с ръце от стените на тръбата, без да движи плавниците, защото беше опасно. Можеше да предизвика течение в тръбата да взриви устройството. Нямаше представа каква сила е нужна, за да се освободи иглата на взривателя, но и нямаше никакво намерение да прави експерименти. Премина през завоя, после стигна защитната решетка и започна да се провира навън. Ремъкът на акваланга му се закачи за един от шиповете. Обърна се, но не видя какво го спира. Опита се да се отскубне. Безуспешно. Извади ножа и се помъчи да откачи ремъка с него, но пак не успя. Погледна часовника — оставаха му по-малко от осем минути, за да се отдалечи от обречения кораб. Започна да гребе с ръце, но не се получи нищо.
Когато чу жуженето, усилено от плътността на водата, тялото му стърчеше наполовина навън, сякаш беше в челюстите на гигантски кит. Инстинктивно разбра какво е това — някой в утробата на кораба бе включил помпите за дизеловото гориво. След малко двигателят щеше да заработи. Шест минути по- рано.
Започна като дълбоко басово боботене, като кашлица на някакъв гигант. Валовете се завъртяха, но машината не заработи.
Мъжът продължи трескаво да се мъчи да се отскубне. Реши да освободи ремъка и да се измъкне от акваланга.
Двигателят пак се разкашля. И пак не заработи. Мъжът дължеше живота си на факта, че дизеловите двигатели се стартират много трудно. Измъкна раменете си от ремъците и заплува. Само след миг каишката на плавника му също се закачи за решетката. Обърна се назад и протегна ръка, за да я откачи, и в този момент го блъсна взривната вълна.
Стоманената тръба се счупи като стъкло. Разлетяха се парчета метал колкото врата на кола. Стелажът, по чиито рафтове бяха наредени тежки машинни части, се стовари върху краката на Хенри. Всичко беше някак нереално, сякаш времето бе спряло. Хенри лежеше на пода, забил поглед в зловещата дупка, и се питаше защо оттам не излиза нищо — само няколко капки солена вода. Тогава чу пукот, а миг по-късно, когато мехурът газ от експлозията излезе през дупката, нахлу и водата — като Ниагарския водопад. Струята го блъсна с невероятна сила. Опита се да се измъкне, но не успя — краката му бяха затиснати. Извика за помощ, но нямаше кой да го чуе. Водата покри стомаха и раменете му за броени секунди. Надигна глава, за да спечели още няколко мига живот, и в този момент го удари нещо черно и голямо, изтласкано от струята. Водата закри ноздрите, широко отворените му очи. С последния си дъх успя да сграбчи конвулсивно това, което го бе ударило.
Мъжът излетя през тъмната бездна като куршум. Някъде отзад чуваше тихо боботене. Постепенно съпротивлението на водата го спря и той увисна зашеметен недалеч от дъното. Първото, което почувства, бе, че се задушава. Заплува като обезумял, без да е сигурен, че се движи в правилна посока. Взривната вълна го бе лишила от чувство за ориентация. Не му достигаше въздух, дробовете му пареха, сякаш щяха да се пръснат всеки момент. Най-накрая главата му изскочи на повърхността. Разкашля се, задави се от морската вода, влязла в дробовете му. Протегна ръка надолу и опипа краката си, несигурен дали са на мястото си. След малко заплува бавно. Някъде зад него под водата се виждаше странно сияние — светлините от потопените илюминатори на „Селя Ларго“ достигаха до повърхността и трептяха като Душата на мъртвец, отправила се към небето.
9
С първите двама удари на камък. Единият беше заминал в неизвестна посока, а другият — за Лас Вегас, за да участва в някакво комедийно шоу и в останалото време да работи като инструктор по аеробика.
Остана третият, който според Аби изглеждаше най-добре, но беше твърде млад. Казваше се Джес Джърмейн. Беше на двайсет и шест, с черна коса, издялано като от камък лице, квадратна челюст и блестящи кафяви очи. Когато отвори вратата, Аби разбра, че е на прав път — привличаше погледа като с магнит, беше дори прекалено красив. Имаше широки рамене и бронзов тен, беше висок към метър и осемдесет.
Обясни му, че набира кандидати за определена роля и че някой й е дал адреса му.
— Малко необичайно е — отвърна той. — Обикновено агентът ми се обажда по телефона.
— Ситуацията наистина е необичайна — отвърна Аби. — Бързаме. Готови сме да платим.
Той се отдръпна и ги покани да влязат, като хвърли поглед на Тереза, която беше с големи тъмни очила. Въведе ги в единствената си стая с канапе, което ставаше на легло. Махна една празна кутия за пица от един стол и го предложи на Аби. Без да чака специална покана, Тереза се настани върху голямо надуваемо кресло. Това беше единственото място за сядане освен канапето — първоначално си помисли да седне на него, но беше затрупано с дрехи, които трябваше да бъдат сгънати и прибрани.
— Тъкмо се занимавах с прането — обясни Джърмейн. — Бих ви предложил нещо за пиене, но тази седмица още не съм попълнил запасите, така че имам само вода.
— Няма нужда — отвърна Аби.
— Това място има нужда от женска ръка — отбеляза Тереза.
— Приятелката ми непрекъснато го повтаря — каза той и посочи снимката й върху телевизора.
— Красиво дете — кимна Тереза.
Аби й хвърли убийствен поглед.
— Не ми обръщайте внимание. Говорете си. Аз ще се забавлявам. — Тереза погледна захвърленото на канапето нещо от тънка материя, имитация на леопардова кожа. — Ще се опитам да съм полезна.
— Каква е ролята? — попита Джърмейн, без да й обръща внимание. Беше любопитен, но нямаше вид на гладен.
— Може да се наложи да пътувате.
— Кино, телевизия или театър?
Нищо такова, помисли си Аби. Трябваше да внимава, за да не го изплаши. Това беше последният подходящ кандидат.
— Мисля, че може да се определи като персонификация на живо.
— Поне докато не те хванат — обади се Тереза.
Джърмейн я погледна объркано.
— Играл съм малко в театър, не на Бродуей, разбира се — увери той Аби. — Преди две години, преди да дойда тук. — Отпусна се на канапето и качи дългите си крака, обути в стегнати джинси, върху страничната