облегалка. Фланелката му беше къса и под нея се виждаше мускулест, загорял от слънцето корем, набразден като дъска за пране.
— Нямам предвид Бродуей — каза Аби.
— Градът е същият, но улицата е друга — обади се Тереза, която бе започнала да разглежда с любопитство бандажа от имитация на леопардова кожа. — Не стяга ли това нещо? — Вдигна го към носа си и го подуши като познавач скъпа пура, после дръпна предната част и я пусна като прашка на пред.
Аби я изгледа смъртоносно.
— Не може ли да говорим по същество? — попита Джърмейн. — След час имам среща в Студио Сити. Имам пробни снимки за една реклама и не искам да закъснея.
— Значи имате участия в рекламни снимки?
— Мислех, че говорим за роля. Модел ли ви трябва?
— Не точно.
— Е, за какво става дума последно? Роля или снимки?
— Снимки може и да потрябват, но ще се наложи да изиграете и роля — отвърна Аби. — В известен смисъл.
— Къде, колко време, колко пари? — Момчето заговори за долари без никакви притеснения.
— Работата е предимно в Ню Йорк. Не съм сигурна точно колко време ще отнеме, а що се отнася до парите… ще трябва да се договорим.
Джърмейн се усмихна, сякаш чутото му допадна.
— За снимки вземам по две хиляди и петстотин долара на ден, плюс разноски, настаняване в хотел четири звезди или по-добър и самолетен билет първа класа за отиване и връщане. Не се снимам без дрехи.
Тереза подсвирна продължително.
Всъщност той досега не беше получавал такива неща, но нищо не пречеше да ги поиска. Стана от леглото и се приближи до стенния календар до хладилника в малкия кухненски бокс. Заговори с гръб към тях:
— Да видим… След седмица трябва да съм в Ел Ей, защото имам друго прослушване.
Аби погледна към Тереза — беше сложила бандажа върху главата си, с предната част пред носа си като газова маска, и вдишваше дълбоко. Изгледа я свирепо, а Тереза се засмя и махна ефирната вещ миг преди Джърмейн да се обърне отново към тях.
— Какво точно означава „без дрехи“ — попита тя и вдигна във въздуха бандажа, окачен на показалеца й.
— Снимам реклами за бельо, стига да са дискретни. Без задници.
— Ама разбира се! Приличаме ли ти на дами, които могат да поискат от теб да направиш нещо евтино и безвкусно?
— Хората искат какво ли не.
— Аз не искам какво ли не — отвърна Тереза.
— Мога да ви разкажа някои неща.
— Цялата съм в слух.
— Тери! — намеси се Аби. — Той няма време! Каза ти, че има пробни снимки.
Тереза си помисли, че горгоните са любезно усмихнати в сравнение с физиономията, която направи приятелката й.
— Струва ми се, че трябва да се заловим за работа — каза Аби. — Да говорим по същество.
Тя извади една визитна картичка от джоба си и я подаде на Джърмейн.
— Аз съм адвокат. Имам клиент, чието име ще остане неизвестно. Той е талантлив писател. Поради причини, които няма нужда да знаете, той предпочита да представи новата си книга, която най-вероятно ще се превърне в бестселър, под псевдоним. Не желае истинската му самоличност да стане известна на когото и да било, нито на читателите, нито на издателя. Нужен му е човек, който да се представи за него.
— Това законно ли е?
— Да. Можете да ми вярвате. Проверено е. Ще са необходими снимки за гърба на корицата и раздаване на автографи, ако се наложи.
Джърмейн явно бе впечатлен от предложението. Тереза беше стъписала от лекотата, с която Аби произнесе лъжата. „Имам клиент“. Нямаше намерение да казва истината на Джърмейн, докато не се увереше, че може да разчита на него.
Очите му светнаха.
— Това шега ли е?
— Не.
— Кой плаща за всичко това?
— Ако се наложи да се пътува, ще плати издателят.
— Предполагам, че рекламата ще е добра.
— Да.
— И ще ми се плати?
— Процент от аванса.
— Колко?
— Ще говорим за това, когато съм сигурна, че предложението ми ви интересува.
— Не разбирам. Къде е лошата страна?
Аби сви рамене и попита:
— Интересува ли ви, или не?
— Не знам. Звучи добре. Не знам нищо за писането или издателската работа.
— Искам да чуя решението ви.
— Не разбирам какъв е смисълът — отвърна той. — Искам да кажа… Защо прави всичко това?
— Доколкото ми е известно, издателят е готов да плати доста пари на човека, който е написал книгата, привлякла вниманието му. Ако е хубав и изглежда добре в медиите, рекламата му ще е много по-лесна. Така стойността на книгата ще нарасне.
— Шегувате ли се?
— Ще ми се да се шегувах — отвърна Аби — Е?
Джърмейн се замисли.
— Колко ще нарасне?
— Кое?
— Ако авторът изглеждал добре, стойността цяла да нарасне. С колко?
— Все още не сме започнали преговорите, но и да ги започнем, няма да изчисляваме парите въз основа на увеличената стойност. Авторът няма да се съгласи. Твърде много усилия му е струвала тази книга.
— Е, искам да получа поне някаква представа за стойността на книгата?
— Ако трябва да… — Аби се замисли за момент. Оуенс не се захващаше с клиент, ако не очакваше произведението му да донесе поне няколко милиона долара. Не би прекосила цялата страна, ако към романа нямаше сериозен интерес, освен това винаги можеше да се стигне до наддаване, което да качи цената още повече.
— Ако трябва да изкажа предположение, струва ми се, че авансът ще бъде около двеста хиляди. Може би повече. — Това беше далеч под очакванията й, но предпочиташе да даде по-малка цифра, отколкото да го разочарова по-късно и да рискува да го прогони след срещата му с Оуенс.
— Какъв е моят дял?
— Пет процента? — каза Аби. Беше по-скоро въпрос, отколкото отговор. Беше в безизходица и той го надушваше.
— Десет.
— Ще трябва да подпишете договор.
Джърмейн кимна.
— Разбира се.
Трябваше да позвънят два пъти и да изчакат повече от минута, преди вратата да се отвори. Цели два
