Под името на Карла, изписано отстрани, Аби изброи още девет.
Натисна месинговата дръжка и вратата се отвори като банков трезор — плавно и безшумно. Зад лъскава черна преграда седеше секретарка в небесносиня копринена рокля и говореше по телефона. Приемната приличаше на командна зала на междузвезден кораб — строга симетрия и овални обеми. Аби тръгна към преградата и краката й потънаха до глезените в тъмнокафявия килим. Стените бяха покрити с тъмни огледала, така че не би могла да определи къде свършва помещението и къде започват коридорите към кабинетите. Дискретните лампи на тавана обливаха всичко в мека светлина.
Аби приближи и жената зад преградата вдигна глава.
— Мога ли да ви помогна?
— Идвам при Карла Оуенс. Казвам се Аби Чандлис.
— А, да, мисис Чандлис. Очакват ви в кабинета на мисис Оуенс. Един момент, ще позвъня.
Докато чакаше, Аби се огледа. След секунда чу глас:
— Мисис Чандлис?
Обърна се. Видя чернокожа жена, висока и стройна, със скули, сякаш изваяни от оникс, и огромни очи. Беше с мека вълнена рокля, прилепнала към заоблените контури на тялото й. Аби реши, че струва поне хиляда долара.
— Аз съм Джадра, секретарката на мисис Оуенс. Радвам се да ви видя. Слушала съм много за вас. Моля, последвайте ме. Очакват ви.
Аби тръгна след Джадра по дълъг коридор, със стени от тъмно стъкло, зад които се виждаха силуетите на хората, които се трудеха там — някои говореха по телефона, други седяха приведени над документи и купчини ръкописи.
Аби видя отражението си в стъклото и смутено приглади роклята си. Даде си сметка, че не притежава по-хубава от тази. Надяваше се и се молеше Джес да се е придържал към уговорените в Лос Анджелис подробности, да не се е впуснал в импровизации. Все още недоумяваше — най-напред й бе изпратил съобщение, че изобщо няма да дойде, а след това бе променил решението си и се бе появил толкова рано.
Стигнаха до масивна двойна врата, дървена, с красиви месингови дръжки, която рязко контрастираше с всичко останало.
Джадра протегна ръка, за да я отвори, а Аби пое дъх и опита да се овладее. След миг видя Карла, седнала зад блестящо стъклено бюро с извити прозрачни крака. Беше поставено върху подиум, висок около трийсет сантиметра. На същото ниво имаше и два стола за посетители. На единия от тях, с гръб към Аби и вратата, седеше Джес.
— Ето я — каза Карла, стана и разпери ръце като жрица, която се готви да заколи жертвено животно върху кристален олтар. — Аби, мила, радвам се да те видя пак! Изглеждаш чудесно. Не е ли така? Влез, влез! Искаш ли кафе? — Преди Аби да успее да отговори, Карла нареди: — Джадра, донеси кафе. Захар и сметана?
Аби не искаше кафе, но беше по-лесно да приеме.
— Без нищо — каза тя.
— Без нищо — повтори Карла, сякаш Джадра не чуваше друго, освен собствения й глас.
Аби направи няколко крачки напред. Джес внезапно стана, обърна се, слезе от подиума и тръгна към нея. Едва тогава тя отклони поглед от Карла, фокусира движещата се фигура и осъзна — мъжът, който приближаваше към нея като локомотив, не беше Джес Джърмейн.
— Е, с какво разполагаме? — Морган Спенсър седеше зад бюрото си и разглеждаше съдържанието на малък книжен плик, разстлано на плота пред него.
Алвин Къмингс застана отстрани и посочи с линийка.
Къмингс беше детектив, пенсиониран военен, специалист по морска артилерия. Беше го довел клиент на Морган от морска застрахователна компания.
— Прилича на парче дърво — отбеляза Морган и го побутна с върха на химикалката си.
— Точно така — кимна Къмингс. Беше около два сантиметра дълго, овъглено от единия край. — В лабораторията смятат, че това е част от щипка за пране. Ето тук, в единия край, се вижда малка дупчица. Ако са прави, тук е била за вързана някаква корда, която е задействала детонатора.
Открили са остатъци от найлонови влакна, вероятно от нея.
— А може би пък с нея са защипвали разни неща в машинното? Трудно могат да оспорят иск на такова основание. Нещо друго?
— В дървото има следи от химикали. Все още не знаят точно какви са, но е ясно, че съдържат нитрати. Изглежда, в по-голямата си част са се разтворили в морската вода.
— Значи, казано с две думи, няма за какво да се хванат, но пък и не искат да платят, прав ли съм?
Къмингс го погледна и кимна.
— Ще трябва да съобщя на клиента, че няма да стане — каза Спенсър. — Ако решат да откажат в този случай, рискуват да бъдат обвинени в недобросъвестност и безкрайни дела за понесени щети. Искаш ли да им го кажеш, или да се обадя аз?
— Мисля, че не трябва да прибързваме — отвърна Къмингс.
— Има ли още нещо?
Къмингс кимна.
— Струва ми се, че е имало бомба.
— Добре. Дори и така да е, не могат да избегнат плащането. Клаузата за евентуални военни действия не може да се приложи в случай на тероризъм или саботаж — каза адвокатът. — Корабът не е потопен във военна зона. Няма изключения при покриването на щетите.
— Нямах предвид тероризъм или саботаж.
— А какво тогава? — попита Спенсър. — Корабът е бил на пристана в някаква бананова република, в която през вторник има революция. Точно това бих предположил. Проста бомба, направена от подръчни материали. Дело на терористична група.
— Не мисля — възрази Къмингс. — Положили са сериозни усилия, за да заприлича на злополука.
— Тоест?
— Обикновено, ако някой иска да изпрати кораб на дъното, използва пластичен експлозив. Никак не е трудно да се намери. Можеш да го откраднеш от някоя строителна фирма например. Военните използват С–4. Мачка се като маджун. Правиш въже, дълго колкото искаш, извиваш го в окръжност и го залепваш за корпуса. Ще пробие дупка, колкото ти е необходима. В този случай обаче няма такова нещо и човек не може да не се запита защо.
— Надявах се да знаеш — каза Морган. — С пословичната си интуиция…
— Вместо дупка в корпуса имаме сериозен проблем с кондензатора.
— Е?
— Искали са да прилича на лошо поддържане.
— И вероятно точно това е обяснението — каза Спенсър.
Застрахователят лесно можеше да каже „не, няма да платим“, а детективът да съчини версии, които подхранват подобни фантазии. Той обаче трябваше да защити всичко това в съда, а фактите, с които разполагаше до този момент, не изглеждаха никак добри.
— Има и още нещо — каза Къмингс, наведе се, вдигна от пода пластмасова чанта, отвори я, бръкна вътре и извади нещо, което подхвърли към Спенсър. Той вдигна ръце, сякаш за да се предпази, и го улови. Беше голям гумен плавник, като тези, които използват водолазите професионалисти. — Намерихме го в ръката на удавения моряк. Конвулсивно предсмъртно стискане — обясни Къмингс. — Освен това по предпазната решетка на тръбата за всмукване на студена вода намерихме остатъци от неопренов костюм.
