Беше оставила пътната врата отворена и сега усещаше подухването на вятъра отвън. Поради някаква причина това беше източник на сила — отворената врата беше открит път за бягство в случай, че се наложи.
На всеки няколко стъпки подритваше предмети по пода, докато накрая краката й бяха като ледоразбивачи в гъст ледоход. Някой беше тарашил къщата и Тереза знаеше кой. Питаше се как да го каже на Аби.
След още няколко крачки влезе в кухнята. Почувства някаква воня и след малко разбра какво й напомня — гниещи продукти в кофа за боклук. За котката тази воня означаваше храна. Животното изчезна. Тереза намери метла.
— Ела, котенце.
През прозореца над мивката се процеждаше светлината от съседната къща и когато очите й се приспособиха към полумрака, Тереза видя размера на пораженията. Нямаше нито една здрава чиния или чаша. Вратите на шкафовете бяха изкъртени от пантите и захвърлени на пода. Чекмеджетата също бяха извадени от местата им. Хладилникът зееше отворен, но не светеше — крушката или беше извадена, или счупена. Съдържанието му беше изсипано отпред във вид на гъста каша. Подметките й залепнаха.
Опипа в шкафа, за да намери фенерчето, но то не беше там. Огледа пода, но не го видя. Опита ключа за осветлението на стената. Знаеше, че е безполезно. Беше права. Видя, че лампата на тавана все още е цяла. Това беше единственото нещо в цялата стая, което Джоуи беше пропуснал. Вероятно беше извадил бушоните или беше повредил таблото. Но беше допуснал и грешка.
На пода върху купчина боклуци се търкаляше кутия с резервни бушони, от онези антики, които се завинтват. Взе я и внимателно заобиколи съборената кухненска маса. Мястото беше напълно опустошено — сякаш някакво диво животно се бе разбесняло.
Изрита няколко неща, изпречили се на пътя й, и котката отново се появи. Тереза едва не запрати по нея кутията с бушоните, но се въздържа.
Излезе от кухнята и отвори вратата към мазето. Стълбището беше съвършено тъмно. Щракна ключа на лампата. Естествено. Джоуи се бе погрижил за всичко. Обърна се назад към кухнята още веднъж, с надеждата да зърне фенерчето или нещо друго, с което да освети стълбата — поне кутийка кибрит. Нямаше нищо. Заслиза към тъмната бездна, стиснала парапета. Беше стигнала средата на стълбата, когато се обърна рязко и видя силуета на котката, застанала на най-горното стъпало.
Продължи предпазливо надолу, като броеше стъпалата. След дванайсетото стигна площадката. Озърна се и го видя — малко червено сияние. Замръзна. В първия момент помисли, че е цигара. Вторачи се натам онемяла. Светлинката обаче не помръдваше. Не можеше да прецени разстоянието до нея. Протегна ръка, за да я докосне. В тъмнината нямаше нищо освен червения лъч.
Когато се досети, въздъхна дълбоко — беше малката лампа на стария фризер. Значи Джоуи в крайна сметка не беше махнал всички бушони. Червената светлинка не можеше да освети мазето, но все пак й действаше успокоително.
Продължи надолу по още няколко стъпала и най-накрая стигна циментовия под.
Сега вече не виждаше нищо — дори едва очертаващия се силует на вратата към кухнята горе. Електрическото табло с бушоните беше някъде на стената, над малък дървен тезгях. Веднъж преди няколко месеца беше помагала на Аби да смени бушон.
Заопипва с ръце — инструменти, трион, окачен над тезгяха. Беше близо. Продължи нататък и се удари в менгемето. Изохка. Разтри хълбока си и изведнъж почувства, че нещо се допира до крака й. Отскочи, после отново се доближи до ръба на тезгяха и почувства докосването отново. Котката измяучи.
— По дяволите! — Сърцето й се разтуптя като бясно. Ритна с крак, но не улучи животното. Котките виждаха в тъмното. Или това бяха бабини деветини?
Още веднъж се доближи до средата на тезгяха и протегна ръка. Напипа остър метален връх, ъгъл. Може би беше някакъв друг инструмент. След това напипа вратичката. Беше отворена. Таблото.
Беше я страх да опипва с голи ръце в пълната тъмнина. Ако Джоуи беше отвинтил бушоните, можеше да я хване ток. Познаваше го достатъчно добре, за да предположи, че тъкмо такава е била целта му.
След това внимателно се качи върху тезгяха, отвори кутията с бушоните и извади един от тях. Заопипва с него, докато не намери празно гнездо. Завинти го. Някъде отгоре се появи светъл отблясък. Не беше много силен, но все пак й позволи да види сивкавите очертания на таблото. Взе още един бушон и също го завинти.
Телефонът иззвъня. Чуваше го горе, в кухнята. Тъкмо беше приготвила следващия бушон.
Второ позвъняване, трето. Зачуди се защо не се включва телефонният секретар. После си даде сметка, че няма захранване.
Изведнъж вратата горе хлопна. Звукът отекна в тъмнината страховито, телефонът продължаваше да звъни. Едва не падна от тезгяха. Разтрепери се, беше ужасена. За миг, преди светлината да изчезне, си помисли, че е Джоуи. Умът понякога погажда такива номера.
Коленичи върху тезгяха, с бушона в ръка. Ослуша се, но не чу нищо.
Сигурно беше станало течение. Трябваше да е това. Трябваше да затвори пътната врата. Би могла да го направи сега, само че й оставаше толкова малко… Телефонът престана да звъни. Още няколко бушона, и лампата в мазето щеше да светне.
Завинти този в ръката си, но без резултат. Слезе на пода и опита още един. Трябваше да достигне горния край на таблото. Не беше много удобно. Аби би могла да се справи дори права на пода, но Тереза беше доста по-ниска. Надигна се, опря корем на тезгяха и се надигна на няколко сантиметра от пода. Мушна бушона в цокъла. Котката отново се отри в краката й.
Тереза се опита да я ритне назад и се хлъзна по ръба на тезгяха. Електрическата искра обля мазето с причудлива синкава светлина, замириса на озон и на опърлена кожа.
15
Залцман беше в офиса си. Занимаваше се с документи и придремваше, когато му позвъниха по вътрешната линия.
— Да?
— Търси ви някой си Дженрико.
— Кой?
— Името му е Дженрико.
Залцман се замисли за момент.
— Не познавам никакъв… Чакай малко. — Този идиот вероятно искаше да разбере какво става с договора му. Направо не беше за вярване. Какво нахалство!
— Да му кажа ли, че ви няма?
— Не, не. Ще говоря с него. — Изчака секунда и натисна бутона на първа линия. — Ало?
— Мистър Залцман ли говори?
— Как сте, мистър Дженрико?
— Реших, че си забравил.
— Как бих могъл да забравя? — Залцман се усмихваше, така че по телефона да се получи търсеният ефект. — Къде си сега? — Надяваше се Джоуи да е пред входа на студията, за да го пусне да влезе, да накара ченгетата да го арестуват и да го обвини в измама.
— На летището в Ел Ей — отвърна Джоуи. — Та, питах се, какво става с договора? Помислих си, че можем да се срещнем.
— Аз също. Има малък проблем обаче.
— Какъв?
— Една техническа подробност — каза Залцман.
— Разкажи ми — подкани Джоуи.
— Изглежда, някой друг е написал книгата.
Последва дълго мълчание.
— Там ли си? — попита Залцман.
— Да. Тук съм.