— Трудно е — каза той и реши. — Гледката не е приятна. Може би трябва да се подготвите.
Задържа снимките близо до гърдите си, както играч на покер държи картите. Аби се напрегна.
— Познавате ли тази жена? — Най-накрая й подаде снимката, която държеше в дясната си ръка.
За момент очите й отказаха да фокусират изображението, насочиха се над него, към полицая и колегите му, които се виждаха отзад.
— Моля ви — настоя Санфилипо. Когато най-накрая погледна, й се стори нереално. Синкавосива кожа, изцъклени очи. Лицето беше отекло, езикът се показваше между устните, които бяха прехапани на едно място. Не можеше да се опише с думи. „Гротескно“ беше слаб израз. Имаше нещо в очите, красивите очи на Тереза…
— О, боже! — Аби се свлече и едно от ченгетата я подкрепи. Задъхваше се, мъчеше се да напълни дробовете си с въз дух, задаваше единственият възможен въпрос: — Какво се е случило?
— Може би нещастен случай — отвърна Санфилипо. — Донесете стол.
Коленете, на Аби омекнаха. Залитна, но не падна. Лейтенантът я улови за лакътя. Стегна се.
— Вече съм добре.
Санфилипо повтори нареждането си да донесат един от плетените столове от верандата.
— Не. Искам да я видя — настоя Аби.
— Не е дошло времето — каза полицаят. — Нужно е да знам заради идентифицирането. Това ли е приятелката ви?
Аби го погледна пак. Кимна, но не успя да каже нищо.
— Жената на снимката Тереза Дженрико ли е? — Полицаят искаше недвусмислено потвърждение.
— Да. Как е станало? — настояваше за отговор Аби.
— Токов удар — каза лейтенантът. — Засега разследваме. Сещате ли се за някой, който би искал да опустоши къщата ви?
Аби го стрелна с очи.
— Един човек.
— Кой?
— Казва се Джоуи Дженрико. Бяха разведени. — Санфилипо кимна на едно от другите ченгета да запише. — Няколко пъти й нанесе побой. Не искаше да я остави на мира. Проверете в компютрите си. Ще намерите досието му. Бил е арестуван няколко пъти. Не е осъждан.
Санфилипо повдигна учудено вежди.
— Тереза оттегляше оплакванията си — обясни Аби.
Той кимна разбиращо.
— Имате ли адреса на Джоуи Дженрико?
— В чантата й има малък бележник. Записан е там.
— Това може да се окаже проблем — каза полицаят.
Аби го погледна.
— Вътре трудно може да се намери каквото и да било.
— Не разбирам.
— Още не сте видели как изглежда домът ви.
Не можаха да намерят бележника, чантата на Тереза или каквото и да било друго. Всичко беше на парчета.
Съдебният лекар беше сложил трупа в черен чувал, но Аби настоя да го погледне за последен път. В себе си се надяваше снимката да е била зрителна измама. Изкривеното лице на Тереза, както го бе заварила смъртта, се запечата дълбоко в съзнанието й. Нямаше да го забрави, докато е жива.
Морган Спенсър също бе дошъл, след като му се обади в кантората.
Той бе поел нещата в свои ръце, а Аби се бе отпуснала на един стол на верандата. Криминалистите все още ровеха из отломките в къщата й. Бе зърнала част от пораженията през прозореца, въпреки че не я бяха пуснали да влезе. Морган също потвърди самоличността на жертвата.
— Значи и вие сте я познавали? — попита ченгето.
Морган кимна.
— Да. Виждали сме се няколко пъти, но не бяхме близки.
— Ще трябва да намерите къде да преспите довечера — каза лейтенантът на Аби.
— Ще дойде при мен — обади се Морган, преди тя да реагира.
— Сигурен ли си? — погледна го тя.
— Настоявам. — Морган беше почти готов да я покани да живее при него. Винаги го бе желал, било то и в отделни стаи. По-късно щеше да помисли и за това.
— Някаква следа от чантата или бележника на жертвата? — Санфилипо бе мушнал глава през отворената пътна врата. Хората му вече ровеха из отломките във всекидневната. Виждаха се множество приведени гърбове, изумени лица. Лейтенантът се върна на верандата.
— Как се чувствате? — попита той Аби и й предложи малка разходка.
— Къде?
— Отзад.
Аби и Морган го последваха до задния двор.
— Мистър Спенсър, моля изчакайте тук. — Санфилипо улови Аби за ръката и я поведе към мазето.
— Къде отиваме?
— Ще ви покажа след секунда — отвърна детективът.
Двама души мажеха с черен прах около тезгяха, за да свалят отпечатъците от пръсти. Плотът беше обгорен — дъга овъглено дърво.
— Тук ли е станало?
Санфилипо кимна.
— Кога за последен път сменяхте бушон?
Аби се замисли за миг.
— Може би преди месец. Инсталацията е стара и често ми създаваше проблеми — каза тя.
— Да. Помните ли това? — Посочи дебела жица, която излизаше от задната част на таблото й висеше надолу.
Аби поклати глава.
— Не. Какво е?
— Проводник. Закрепен за задната част на таблото. Долу пада в локва вода. Когато е завинтила бушона в десния цокъл, веригата се е затворила. Двеста и двайсет волта — добави полицаят. — Вероятно е стояла във водата. Ако докоснеш таблото, край. — Обърна се към Аби и попита: — Виждали ли сте този кабел преди?
— Не — отвърна тя. — Нямаше го тук.
— Изглежда, някой се е погрижил за този нещастен случай — отбеляза ченгето.
— Джоуи — кимна Аби.
Той я изгледа объркано.
— Откъде е бил сигурен, че жена му ще смени бушоните?
— Не е бил. Все му е било едно. Аз защитавах интересите на Тереза при развода й.
Очите на Санфилипо се разшириха. Нещата започваха да се подреждат.
16
Двайсет и четирите часа, след които полицаите бяха обещали да пуснат Аби в къщата й, се превърнаха в седемдесет и два. Когато отиде там най-накрая, добре помнеше думите на Санфилипо за състоянието й. Въпреки предупреждението се оказа неподготвена за това, което я чакаше. Още от пръв поглед се виждаше, че е непоправимо. Близо час обикаляха с Морган из стаите, неспособни да решат откъде да започнат.
Все още издирваха Джоуи. Аби знаеше, че се крие. Не се съмняваше, че когато е изтрезнял, е осъзнал какво е направил и се е изплашил.
