Оуенс и Бертоли не можеха да бъдат обвинявани, че приемат авторството му за факт. Ако Джак подпишеше договор без нейно знание, щеше да обвърже самата нея. Много лесно можеше да стане неуправляем. Трябваше да предотврати това.
Замисли се за Морган. В момента той беше психическият й спасителен пояс, единственият, към когото можеше да се обърне с проблемите си. Беше се доверила на Тереза, но Тереза ставаше безполезна, когато нещата опираха до работа.
Морган беше адвокат с добър ум. Когато го подложеха на натиск, запазваше хладнокръвието си. Сутринта щеше да седне с него в кабинета му, за да обсъдят събитията от последните няколко дни, появата на Джак и следващите й ходове. Морган би трябвало да има отговорите. Умееше да преценява. Не й се искаше да позволи на непознат човек да я контролира. Ако Джак решеше да я притиска, щеше да каже на Оуенс истината за книгата.
Шест милиона долара. Каква част от тях щяха да се стопят с отстраняването на Джак, ако признаеше, че е излъгала? Все още ли щяха да искат книгата, ако физиономията му нямаше да се появи на гърба на корицата? Книгата беше добра. Бе събудила сериозен интерес в Холивуд. Аби бе създала очаквания. Щяха ли да приемат творбата й, ако авторът беше жена? Това беше силна мъжка книга, написана с мъжки глас. Част от нея самата искаше да знае. Друга част не искаше да знае. Колко романи стигаха дотук? Ако няма някакъв трик, някоя знаменитост? Тъжен коментар. Утешаваше се с мисълта, че играе по правила, които не е създала сама. Това бе сделка с дявола и правилата ги бе измислил той.
Трябваше да плати почти осем долара, за да вземе колата си от паркинга на летището — едва ли не повече, отколкото струваше. Попадна в ранното сутрешно задръстване, запробива си път по бавната лента на шосе 1–5, спираше и тръгваше на светофарите, докато не прекоси деловия център. След това полетя с шейсет и пет километра в час до разклона след моста и университета. Беше като зашеметена, почти заспала, а колата вървеше на автопилот, докато минаваше покрай стоповете и вземаше завоите към къщата си. Безсънната нощ започваше да си казва думата.
Когато сви по своята пресечка, всички тревоги, които избухнаха в подсъзнанието й, изведнъж се надигнаха и сгромолясаха със страшна сила. По средата на улицата мигаха сини и червени лампи, видя противопожарна кола, полиция. Искаше й се да мисли десетки неща — неизправна електрическа инсталация в кухнята, автомобилна катастрофа, инфаркт на някой съсед… Само че знаеше какво е станало. Единственият въпрос беше колко зле я е ухапал този път. Светлините на улицата не вещаеха нищо хубаво.
Един полицай опъваше жълта преградна лента между дърветата пред къщата й.
Аби спря рязко край бордюра и изскочи от колата, като остави багажа и чантата си вътре, без дори да затвори вратата. Хукна към къщата си, но я спряха пред жълтата лента.
— Аз живея тук. Това е моята къща. — Опита се да премине, но полицаят я задържа и повика още един.
— Чакайте тук. — По-младият продължаваше да я държи, докато сержантът отиде да поговори с някакъв цивилен.
— Ще ми кажете ли какво се е случило? — каза тя.
Полицаят поклати глава.
— Лейтенантът ще дойде всеки момент.
Сержантът се върна и доведе висок мъж в сив костюм, слаб, с копринена коса. Напомняше й на кинозвезда, макар и да не беше сигурна на коя точно. По слепоочията имаше сиви кичури, а усмивката му беше дяволска. „Целувката на жената паяк“.
— Аз съм лейтенант Лутър Санфилипо. — Говореше с лек испански акцент. — Вие коя сте? — Погледна я.
— Аби Чандлис. Живея тук.
— Разбира се. — Вдигна лентата и Аби мина отдолу. Един снимачен екип от местната телевизионна станция вече бе научил за случилото се. Насочиха камерата към нея, репортерът започна да крещи нещо, което Аби не чуваше, защото беше далеч — някакво ченге ги задържаше назад.
— Ще ми кажете ли какво се е случило?
Полицаят не обърна внимание на въпроса й.
— Махни тези хора от тревата — каза той на младия полицай. — Няма нужда да изпотъпчат градината на мисис Чандлис, нали? — Усмихна й се и направиха още няколко крачки напред.
— Кажете ми, какво е станало? — настоя тя.
Отдалечиха се достатъчно, за да не могат хората от телевизията да ги чуят, и спряха на алеята, разделяща на две моравата пред къщата.
— Сама ли живеете? — попита лейтенантът.
— Една приятелка е при мен временно.
Ченгетата се спогледаха.
— Какво е станало? Тереза добре ли е?
— Тереза? — каза Санфилипо.
— Тереза Дженрико.
— Тя ли е приятелката, която живее с вас?
— Кажете ми какво е станало!
— Можете ли да опишете мисис Дженрико?
— Ще ми кажете ли какво става тук?
— Помолих ви да я опишете. Толкова е просто.
— Един и шейсет. Черна коса до раменете.
Полицаят направи болезнена гримаса.
— Имаме ли снимка? — попита той един от подчинените си.
Разменяха погледи, свиваха рамене — универсалната реакция на всички ченгета пред неизвестното.
— Направете. — Санфилипо изщрака с пръсти няколко пъти и Аби осъзна на кого й прилича. Запомнящият се лик на покойния Раул Хулия. Висок, мургав, екзотичен, с вечната енигматична полуусмивка.
Няколко секунди останаха неловко смълчани — Аби, Санфилипо и хората му.
— Мога ли да попитам къде бяхте?
— Пътувах — отговори Аби.
— По състоянието на къщата ви личи, че ви е нямало. По работа или за удоволствие?
— Какво е това за състоянието на къщата ми?
— Моля ви, просто отговаряйте на въпросите ми.
— По работа. — Подаде му последната си визитна картичка.
Той я прочете и повдигна вежди.
— Какво право практикувате?
— Предимно търговско. Фалити и малко семейни отношения. Какво общо има това с…
— Не се занимавате с наказателно право, така ли?
— Не.
— Нямате ли клиенти, които биха могли да опустошат къщата ви?
— Това ли се е случило?
В очите му прочете нещо като потвърждение, но не съвсем.
— Мога ли да попитам за целта на пътуването ви?
— Не, не можете.
— А може би ще ми кажете къде ви отведе работата ви?
— В Лос Анджелис и Ню Йорк.
— Колко време отсъствахте?
Преди да успее да отговори, един униформен полицай прекъсна Санфилипо, като му подаде две снимки, направени с полароид.
— Време беше. Дай да видя. — Разгледа снимките, сякаш за да реши коя, и поклати мрачно глава.
