— Не знаем как да постъпим в тази връзка.
— Те лъжат — каза Джоуи.
— Те казват същото за теб. Искам да те попитам нещо. Знаем, че не си написал никаква книга, въпросът е дали изобщо някога си чел книга.
— Какви ги дрънкаш?
— Можеш ли да четеш?
— Да, мога да чета.
— Тогава прочети мислите ми — каза Залцман. — Върви на майната си. — И затвори. — Тъп кучи син!
Върна се към заниманията си, но след трийсет секунди вътрешната линия отново иззвъня.
— Да?
— Пак е той — каза секретарката.
Залцман натисна бутона на първа линия.
— Коя част от посланието не разбра? Чакай да ти обясня.
Хвани се за оная работа. Знаеш ли къде е?
—
— Не, не. Ти не разбираш. Не искам да виждам теб или каквото и да било твое. Да не смяташ, че сме тъпаци?
Джоуи се замисли.
— Това значи ли, че няма да ми платите?
Залцман не вярваше на ушите си.
— Това значи, че ако ме обезпокоиш още веднъж, ще си доставя удоволствието лично да те хвана и да натикам задника ти където му е мястото.
— Ще направиш грешка.
— Така ли? Защо?
— Защото не знаеш кой е написал книгата.
— Знам. Не се тревожи за това.
— Не, не знаеш — каза Джоуи.
— Авторът се казва Джак Джърмейн, с псевдоним Гейбъл Купър. — Залцман знаеше, защото Уайг беше мушнал снимката на Джак под прозрачния плексиглас върху бюрото му, за да му напомня как се е провалил.
— Грешиш — каза Джоуи.
— Слушай, съжалявам, но няма време за повече глупости.
— Не, това не е лъжа. Той не е написал книгата и мога да го докажа.
— А откъде знаеш?
— При мен е оригиналът — отговори Джоуи. — Истинският. Ръкописът. Намерих го в къщата, след като си отидохте. Потърсих го и го намерих. Написал го е някой друг.
Залцман си представи как Джоуи кълве с два пръста на пишеща машина.
— Чакай да позная. Искаш да ни продадеш лайняния ръкопис, нали?
— Помислих си, че ще го поискате.
— Наври си го в задника — каза Залцман.
— Май ще трябва да го занеса в списанието.
— Какви ги дрънкаш?
— Онзи тип прояви голям интерес. Щом разбра, че и студията е забъркана… изпратих му картичката ти.
— Какво списание?
— „Интрудър“.
При споменаването на името по гърба на Залцман пробягаха тръпки.
— Проявиха интерес. Искат да се срещнем — добави Джоуи. — Затова дойдох тук.
„Интрудър“ беше от изданията, които съществуваха благодарение на шоубизнеса и докарваха до ярост кинозвездите с твърдения от рода на това, че са родили космически пришълци. Да се нарече долнопробно би било обида за жълтата преса.
— Плащат доста добре — каза Джоуи.
— Какво им каза?
— Нищо. Все още. — Сега беше ред на Джоуи да се усмихне.
Залцман вече си бе навлякъл гнева на Уайг. Той беше забъркал кашата с Дженрико. Може би това бяха празни приказки. Ами ако говореше истината? Ако знаеше нещо и ги мамеха? „Интрудър“ обичаше подобни истории, а студията никак. Ако се окажеше вярна, щяха да я подемат и други издания. Звездата щеше да се откаже. Три милиона, дадени за авторски права, щяха да изтекат в канала. Естествено, Уайг щеше да обвини за всички него.
— Откъде да знам, че не ме лъжеш?
— Покажи ми цвета на парите си — каза Джоуи. — Можем да се срещнем и сам ще видиш какво имам.
По дяволите. Помисли си го, но не го каза на глас. Още една среща с този идиот.
— Колко?
Джоуи се замисли за момент.
— Колкото миналия път. Двайсет и пет хиляди.
— Толкова давах, когато беше писател.
— Колко искаш да платиш?
— Две хиляди. Ако информацията ти е вярна и това, което имаш, е истинско. — Залцман смяташе да посегне на личните си спестявания. Нямаше намерение да казва на Мел Уайг каквото и да било, преди да разбере какво продава Дженрико.
— Добре. Ще дойда до студията.
— Не. — Залцман се замисли за миг. — Ще се срещна с теб, но само в Сиатъл. — Нямаше да допусне Джоуи да се доближи до студията.
— Защо? Аз съм тук — каза Джоуи.
— Ще ти изпратя малко пари. Двеста. В знак на добра воля — продължи Залцман. Всичко, само да държи Джоуи настрана. — „Червеният лъв“, до летище Сийтак.
— Добре.
Залцман погледна календара си. Времето му беше изпълнено със срещи. Трябваше да жонглира.
— Следващия четвъртък следобед. Два часа. Отиди до белия телефон на рецепцията и попитай за мен по име. Ще те свържат със стаята ми. Донеси каквото имаш. Ръкописа. И дори не помисляй да правиш копия.
— Ти донеси парите — каза Джоуи. — И ми изпрати малко веднага.
Не получи отговор, защото Залцман затвори.
Аби взе нощния полет от Ню Йорк до Сиатъл с кацане в Сейнт Пол.
Опита се да подремне, увита в одеялото, опряла глава на прозореца, върху малката възглавничка. Боботенето на двигателите обикновено я приспиваше, но не и тази вечер. Щом затвореше очи, виждаше само едно — лицето на Джак Джърмейн в офиса на Карла Оуенс. Беше достатъчно хубав, за да й се подкосят краката, но имаше и още нещо. Нещо, което я караше да бъде предпазлива. Начинът, по който бе нахлул в живота й, я безпокоеше. Питаше се къде ли е в този момент и какво прави.
Отново се опита да заспи, но не се получаваше. Умът й работеше на свръхобороти. Искаше да подреди мислите си. След Лос Анджелис нещата опасно се изплъзваха от контрол. Донякъде я успокояваше фактът, че основните елементи от плана й все още си бяха по местата, макар и на моменти да се питаше дали не се заблуждава. Доколко в действителност контролираше положението? Колко време щеше да мине, докато Карла реши да преговаря директно с Джак за нови книги или други отстъпки?
Възникваха сериозни юридически въпроси. Фактически и в очите на закона Джърмейн се явяваше неин пълномощник. Беше му предоставила права, защото го беше обявила за автор на книгата. В неведението си
