— Нещата се промениха — каза той.
— Така ли?
— Чака ни работа.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид продължението. Карла ми се обади вечерта, след като ти замина от Ню Йорк. Задвижила е цялата си придворна преса. Искаше да говорим за следващата книга от поредицата.
— Каква поредица?
— Решили са, че смятам да напиша поредица със същите герои.
— Кой им е дал основание да решат такова нещо?
— Мислех, че ти — отвърна Джак.
— Не съм аз.
— Е, не съм и аз. Така или иначе, очакват отговор.
Карла и Бертоли стояха зад това, Аби беше сигурна. Бе го доловила още при първата среща. Единият, а може би и двамата бяха маниаци на тема контрол. Предполагаше, че е Карла Оуенс. Нямаше да мине много време, и щяха да започнат да отхвърлят сюжетни линии, да диктуват свои собствени епизоди и така нататък, докато я превърнат в писател фантом, скрит зад името и лицето на Джак.
— Обади й се и й кажи, че няма да го направиш.
— Каква причина да изтъкна?
— Не знам. Творческа. Кажи й, че не си възнамерявал да пишеш поредица. Така посланието на книгата девалвира.
— Тази книга съдържа послание? Изглежда, не съм го схванал — каза Джак.
— Няма значение. Просто й кажи, че няма да го направиш, и толкова.
— Преди това искам да чуеш и останалото.
— Какво останало?
— Имаш ли калкулатор?
— Защо?
— Споменаха, че ще удвоят сумата за втората книга.
— Какво искаш да кажеш?
— Шест милиона само за правата за книгата.
— Шегуваш ли се?
— Не, не се шегувам. Ще задържим правата за филмира не и за издаване в чужбина. За това можем да получим още шест.
—
— Добре де. Ти. Само че искат отговор от
— Бертоли е евнух — каза Аби. — Единствената кука, за която трябва да мислим, е тази, която Карла се опитва да закачи на носа ти. Той ще направи това, което му каже тя.
— И аз така си мислех — отвърна Джак. — Затова не се разбързах да й се обадя.
— Още не сме издали и една книга, а те вече искат нова, със същите герои. Наричат това издателска дейност. Създават помия.
— Въпросът тук е дали искаме да се наредим пред коритото за хранене — каза той. Без отговор нямаше да мине.
— Кажи им да чакат. — Аби се замисли за момент. Къде беше Морган, когато се нуждаеше от него?
— Защо да не дойда при теб, за да поговорим? — Джак искаше да се съгласи. Аби го надушваше. Само че нямаше да му се налага да пише книгата.
— Стой там, където си.
— Трябва да поговорим — настоя той. — Ще дойда при теб.
— Не. — Не знаеше дали я е чул, защото вече бе затворил.
Усещането беше като при печалба от лотарията. Изведнъж, ако Карла беше права, излизаше, че са се появили шест милиона долара, които чакат да бъдат взети, плюс още един, малко по-късно. За първи път след пътуването си до Ню Йорк Аби осъзна, че повече нямаше да й се налага да практикува професията си. Би могла да прави това, което пожелае. Не че мразеше работата си, но тя беше котва към нормалния свят, там, където живееха нормалните хора. Не й допадаше да мисли за себе си като за богата жена. Никога не беше живяла в лукс, не познаваше този живот. Произхождаше от семейство на работещи хора. Баща й беше началник смяна в склад. Струваше й се, че богатството би я откъснало от корените й.
При всички случаи комерсиалното книгоиздаване беше хазарт — да имаш точната книга, в точния момент, с точния издател и с точния бюджет. Писането на роман наподобяваше дърпането на ръчката на игрален автомат. Ако имаш късмет да подредиш всичко необходимо в една линия, печелиш. Ако ли не, започваш работа по следващата книга.
Аби бе гледала по телевизията как награждават спечелилите — даваха им чекове, големи колкото крайпътна реклама, а те неизменно произнасяха една и съща мантра: че няма да променят живота си, че ще продължат да работят, защото обичат работата си. Седмица по-късно изчезваха като дим, запиляваха се из Южна Франция. Никой не чуваше нищо повече за тях. Коварното влияние на парите.
Кабинетът на Луис Кътлър беше място за показ — трябваше да внушава някакво послание. В този случай то беше: „Властта е у мен.“
Когато Аби пристигна в приемната на секретарката, нямаше празни приказки. Въведоха я незабавно. За първи път не й се наложи да чака.
Кътлър седеше зад бюрото си на стол с висока тапицирана облегалка, приведен над купчина документи.
— Влез. Седни. — Посочи й един от столовете за посетители, без да вдигне поглед. — Ще ти обърна внимание след минута. — Отново без да я погледне.
Остави я без внимание още няколко секунди, докато даде нарежданията си на Марша, както и няколко писма, които бе прегледал. Секретарката се обърна, за да излезе. — Вземи и писмата от поставката.
Марша се върна, за да вземе пощата за изпращане от поставката, и очите й се спряха на Аби. Чак сега тя осъзна, че нещо не е наред — хората гледаха по този начин само неизлечимо болните.
Най-после Марша излезе от стаята, а Кътлър остави писалката си.
— Нямаше те няколко дни.
— Взех си отпуск. По лични причини.
— Личен бизнес, доколкото разбрах. — Каза го като обвинение, сякаш всеки от фирмата, който води свой личен живот, дължеше извинение. — Чух за приятелката ти. Съжалявам. Успяха ли да разберат какво се е случило?
— Още не. — Това не беше сред нещата, които би искала да обсъжда с Кътлър. — Все още разследват.
Спря дотук. Ако Кътлър имаше някакви притеснения във връзка със случилото се, те бяха свързани с възможното отражение върху фирмата. Две жени, които живеят заедно, и едната е намерена мъртва… това можеше да се превърне в богат материал за спекулации в еснафските среди на клиентите му.
— Това прави задачата ми още по-болезнена — каза той.
Аби повдигна вежди.
— Както знаеш, през последните няколко месеца във фирмата настъпиха доста промени. Може да се нарече преструктуриране. — Употреби кодовата дума внезапно, просто така, без никакви предисловия. Аби се сепна и адреналинът запулсира в тялото й. — Намаляваме персонала — добави той.
— Не бях чула за това.
— Защото те нямаше. Беше обявено миналата седмица.
— Обявено?
— Освобождаваме четиринайсет души.
