Аби не помнеше някога да се е чувствала толкова зле.
— Както винаги — каза тя на Джак, — подбрал си момента чудесно.
— Разбирам те, но реших, че трябва да поговорим.
— Но не сега. — Аби започна да вади нещата от шкафа и да ги трупа върху бюрото. Беше изтощена емоционално и физически, бе на границата. Джак го разбра, бутна стола към нея и Аби се отпусна върху него, почти се строполи.
— Добре ли си?
— Добре съм — отвърна тя.
— Искаш ли малко вода? — Джак погледна униформения и добави: — Отиди да й донесеш малко вода.
Харолд се поколеба, но само за миг.
— Веднага. — Бе свикнал да изпълнява заповеди. Изчезна зад вратата.
— Какво не е наред?
— Какво е? — каза Аби. — Убиха най-добрата ми приятелка. Току-що ме уволниха. Униформен охранител ме наблюдава, докато разчиствам бюрото си. Когато се върнах в кабинета си, заварих теб, с крака върху бюрото ми.
— Едно от четирите не е чак толкова лошо — каза Джак.
Аби се усмихна въпреки настроението си в момента.
— Никога ли не падаш по гръб?
— Никога.
— Може би трябва да накарам Харолд да те изхвърли?
— Най-напред нека видим дали ще успее да намери водата. — Започна да й прави вятър с някакви листа, които извади от бюрото.
— Ченгетата знаят ли какво точно е станало с приятелка та ти?
— С Тереза?
Джак кимна.
— Не са сигурни. Все още разследват. Все едно, ти така и не ми каза какво правиш тук.
— Казах ти по телефона. Искат още една книга.
— Не ме разбра. Имах предвид какво правиш в Сиатъл.
— Дойдох да ти съобщя новината.
— Можеше да го направиш и по телефона. Всъщност ти направи тъкмо това.
— Реших, че ще е по-добре, ако уточним подробностите в нормален разговор. Не искам да объркам всичко.
— Да не дава господ.
Джак спусна облегалката на стола й назад, докато не застана в полулегнало положение, после обърна стола, така че Аби да е с гръб към него, и започна внимателно да разтрива раменете и врата й.
— Какво правиш? — попита тя.
— Играя си ролята. Човек никога не знае дали Карла не е изпратила някого да ни наблюдава.
Аби не бе забравила, че все още не е отговорил на въпроса й какво прави в Сиатъл.
— Кой би могъл да ни наблюдава?
— Откъде мога да знам? Искаш ли да престана?
— Не. — Ръцете му разсейваха напрежението във врата й както топъл вятър топи снега напролет.
— Между другото, как успя да влезеш тук? — Аби наклони глава назад и го погледна.
— На входа нямаше никой. Просто влязох.
— Просто така?
Кимна.
— На вратата има електронна брава.
— На бюрото на секретарката пък има бутон за отваряне — каза Джак. — Сложих една книга върху него и готово.
— Наистина не падаш по гръб.
Харолд се върна с пластмасова чаша вода. Джак напръска леко челото на Аби, тя изпи остатъка.
— Имаш ли някакви кашони? — попита Джак Харолд.
— Там, до стълбите.
— Какво чакаш? Донеси ги.
Харолд се зачуди дали това влиза в задълженията му. Джак го изгледа навъсено и Харолд отново излезе. Върна се след минута с два кашона.
За десетина минути Джак изпразни шкафа и бюрото на Аби, за още две свали книгите й от лавиците и шлифера от закачалката в ъгъла. Залепи капаците на кашоните с тиксо и каза на Харолд:
— Хайде, бъди полезен.
Харолд се преви под тежестта на кашона. Долният му край се опираше върху флакона със сълзлив газ, мушнат в кобура на двестадоларовия му колан. Точно когато Харолд си мислеше, че Джак ще вземе другия кашон, той го вдигна и го стовари върху първия, после се обърна към Аби и попита:
— Е, готова ли си?
— И това е мое — отвърна тя и посочи закачалката.
— Няма проблем. — Джак я взе, мушна я под ръката на Харолд и натисна лакътя му надолу, за да я задържи. — Ето така. Какво ще кажеш?
Харолд не можеше да каже каквото и да било. Брадичката му беше притисната от горния кашон, а ако помръднеше с ръка, закачалката щеше да падне.
— Трябва да внимаваш с това — каза Джак и чукна флакона със сълзлив газ на колана на Харолд. — Ако направиш рязко движение, може да пръсне и направо ще ти изгори очите.
Джак улови Аби за ръка и я поведе към вратата. Харолд, пиколото с пистолет, ги последва.
Джак отвори вратата отвътре. Двете жени се бяха върнали на рецепцията. Вдигнаха очи към странната процесия. Джак задържа външната врата, за да мине Харолд.
— Белият форд, отпред. На третия етаж в подземния паркинг.
Би мушнал ключовете в устата на Харолд, но се опасяваше, че униформеният би могъл да си счупи някой зъб — толкова беше ядосан.
— Приятен ден, уважаеми дами — каза Джак и кимна на двете жени.
Те изгледаха Аби, сякаш досега не я бяха виждали в такава светлина.
Не можеха да отделят поглед от Джак, от стоманеносините му очи и насмешливата усмивка — откъде, дявол да я вземе, го беше изкопала?
17
Трапезарията в къщата на Морган беше като щаб, като команден пулт. Джак и Морган седяха на масата. Джак вече беше подписал договорите, които адвокатът му бе връчил. Не беше особено доволен. Документите бяха застраховка, доказателство пред света, че автор на книгата е Аби и че Джак е само заместник. Адвокатът бе в стихията си. Джак не ги прочете, всички екземпляри останаха у Морган. Нямаше да е добре, ако започнат да циркулират наоколо.
— Това ли е всичко? — попита Джак.
— Не. Имаме един проблем — каза Аби. След като бе на пуснала фирмата и домът й бе унищожен, къщата на Морган беше единственото място, където можеха да се срещат. Беше голяма и стара, със страхотно стълбище, като извадено от някой филм. Такива жилища купуваха адвокатите, които искаха да демонстрират колко се успели. В този случай обаче Спенсър повече не можеше да си го позволи. Данъците го смазваха. Самият той се бореше за живота си във фирмата. Кътлър удържаше годишната му премия и съветваше Морган да го съди. Освен това дължеше и издръжка на бившата си жена. Бяха се развели след двайсетгодишен брак. Тя претендираше за част от собствеността му във фирмата, като съвместно придобита. Човекът беше мачкан, притискан и изтерзан.
— Какъв е проблемът? — попита Джак.
Аби хвърли връхната си дреха върху облегалката на един стол — тя падна на пода, но никой не се
